— Абе няма да им е за пръв път да са ни съюзници. Помниш ли как беше по време на Карибската криза? И за тях добре, и за нас добре. — Филин беше много доволен от шегата си. Сега правеше впечатление на бодър господин, не много млад, но и още не съвсем остарял. Младата му жена можеше да бъде съвсем доволна от него в тази минута.
— Така, Семьон, ти ще се заемеш със светските дела, а Турецки го поемам аз.
Едва не закъснях за края на спектакъла. Добре, че беше Чайковски, спаси ме. Даваха „Спящата красавица“, а това е най-дългият балет в света, както разбрах.
Главата ми беше набъбнала до невероятни размери. Цял ден в кабинета четох изкопаните от Ломанов материали за Норман Кларк. Вечерта ми отиде да разпитвам свидетели. Вътре в мен с различни гласове още звучаха показанията им, прекъсваха се, фъфлеха, съобщаваха маса битови и ненужни подробности, но все пак проблеснаха няколко златни зрънца.
— В девет сутринта? Никого не съм виждала, измих си очите и напред! Родината ни зове, та се къса — майтапеше се отракана младееща лелка в жълти шорти.
— Не, не съм видял никого — обидено тътнеше мъж, хванал едър доберман. — Млъкни бе! Аз не на вас.
„Р-раф, р-раф, р-раф“ — заливаше се доберманът.
„Ех, миличък, ако можеше да говориш, по-добър свидетел от теб нямаше да има“, помислих си тогава.
— Да, около девет, малко преди това, тъкмо вадех пощата от кутията, минаха двама непознати. Не, не им видях лицата, там не е много светло. Какво бих могла да ви кажа? Единият беше по-висок, примерно метър и деветдесет, другият — по-нисък, но също много висок. Здрави такива, мисля, че и двамата бяха с дънки. Да, и освен това късо подстригани. Както сега се стриже младежта. Не, надали бих могла да ги опозная, практически не ги видях — съобщи млада интелигентна на вид жена с тъмни очила.
— Да, и аз ги видях — намеси се дванайсетгодишен хлапак, син на тази жена. — Мама остана да вземе пощата, това винаги е дълго, бравата ни заяжда, а те си оставиха колата пред трети вход, а влязоха в нашия, във втори. Колата ли? Светлосиня. Петица. Не много нова. Номерът? Сега ще се сетя, аз винаги гледам номерата дали са стари или нови. Техният беше стар. Два бала не му стигаха за късмет. Да се получи стотарка. Сега, сега… 82–16 или обратното. Буквите? Как да не ги помня, големите бяха „МК“, а малката — „а“. А ще ги намерите ли?
Бързо открихме колата. Намериха я захвърлена близо до спирка „Варшавска“. Изясни се, че рано тази сутрин е била открадната от мирно спящия собственик — пенсионерът и по една случайност запасен майор от МВР Д. Б. Сухоручко. Той и представа си нямаше за това и не успя нито да се разстрои, нито да се зарадва.
Люба вече знаеше за смъртта на Олга, но се държеше. Само ме накара да й разкажа всичко с подробности. Наложи ми се да го направя. След разказа ми, докато вървяхме пеша към тях (колата ми съвсем се скапа и се нуждаеше от грижите на Василий Петрович, моят добър вълшебник, или по-точно не мой, а автомобилен вълшебник), Люба каза:
— Слушай, дай да се напием, а? Имам една кокошка, ще я направя бързо, в микровълновата, но трябва да купим водка. И то повечко.
Чувствах, че и двамата имахме нужда точно от това. Близо до станцията „Новокузнецка“ купихме две бутилки „Столичная“. До блока на Люба оставаха петстотин метра, но не издържахме, влязохме в грил-бара срещу австралийската сладкарница и изпихме по сто грама в пластмасови чаши без мезе. Отбелязах си мислено как пие Люба, дори без да направи гримаса. Въпреки че от опит знам: точно така понякога пият абсолютните въздържатели.
Кокошката стана страхотна, само че дотогава вече бяхме съвсем пияни. Като в някаква мъгла виждах златистата кокоша кълка, която напомняше с плавните си и гъвкави очертания някакъв причудлив кораб. Накъде плавахме с този кораб?
Помня как ридаеше Люба, помня лудите й пияни очи с разширени зеници. И нежността, невероятната нежност. Люба като че ли ме обгръщаше, приспиваше ме. Мярна се сянката на Марина, но веднага изчезна. Люба, Люба, Люба, съществуваше само Люба. Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Обичам те. Обичам те. Обичам те. Какво говорех аз, а какво тя? Какво значение имаше? Говорехме НИЕ — единното същество. Добре, пияно същество, и какво от това?
За момент се съвзех посред нощ. Люба седеше в леглото с подгънати крака и втренчено гледаше лицето ми. Взех ръката й и я прокарах върху очите си. Люба шепнеше нещо, но вече не бях до нея. Спях дълбоко.