НКВД създава мощна разузнавателно-диверсионна структура. Главното направление на дейността й е ориентирано преди всичко към САЩ. Това „главно направление“ се състои от три основни вида активност — легална, полулегална и тайна.
В рамките на легалната активност чрез комунистите и съчувстващите, се води пропаганда на постиженията на съветската държава, успехите й в създаването на идеални условия на живот на редовите граждани, небивалият подем на науката и изкуството, спорта и тъй нататък. Полулегалната активност се изразява в подкрепата за профсъюзното движение в САЩ от страна на СССР и Интернационала, а също така и в материална помощ за компартията на САЩ и профсъюзите под формата на международна солидарност на трудещите се. Последствията от икономическата криза засилват редиците на привържениците на „съветския начин на живот“. Естествено, за хората, чиито мечти се свеждат до гарантирана пенсия, утопичните социални гаранции на болшевиките изглеждат рай.
Тайната активност именно затова е тайна, за да остане незабележима не само за обикновения гражданин, но и за много политици. НКВД внедрява агентите си, както изпратените от СССР, така и вербуваните сред американците с леви убеждения или алчните за лесните на пръв поглед пари, във всички горе-долу значими държавни, частни и обществени организации. Без да се гнусят от каквото и да е. Разбира се, разликата между дребния агент, работещ в пристанището, и конгресмена например, е очевидна, но агентурната система е организирана така, че информацията се събира трохичка по трохичка в най-различни сфери. За всеки се намира работа.
Едни се занимават със събирането на данни за разузнаването — от обема на товарните превози на най-големите пристанища на САЩ до съвършено секретните сведения за разработките на нови оръжия. Други изпълняват ролята на професионални провокатори, активизирайки стачното движение и масовото недоволство от политиката на правителството. Към непосредствени терористични актове се прибягва рядко, но все пак по-често, отколкото го налага оперативната необходимост. Едва ли може да се нарече оправдан знаменитият взрив в морското пристанище Провидънс, щата Роуд Айлънд, когато агенти на НКВД при операция по ликвидирането на бившия сътрудник на НКВД, забягналия на Запад Семьон Фридман, ликвидират заедно с него близо сто и петдесет мирни граждани и изваждат от строя мексиканския товарен кораб „Елизабет“.
Именно в недрата на НКВД съзрява концепцията за „правдоподобното отрицание“, която получава конкретни очертания в САЩ едва през 1948 година в секретна директива на Съвета за национална сигурност. Според тази директива всички действия на разузнавателните служби на САЩ трябва да бъдат планирани и провеждани по такъв начин, че правителството винаги да има възможността убедително да се отрече от едни или други действия на разузнаването. Цялата политика на Сталин е построена върху тази концепция още от началото на трийсетте години. Американците се оказват само примерни ученици.
Първоначалният период на кокетничене с болшевиките от страна на правителството на Рузвелт бързо приключва! Трезвите глави, изглежда, навреме се усещат. Неслучайно Федералното бюро за разследване, произхождащо от създаденото през 1908 година в Министерството на правосъдието доволно скромно Бюро за разследване, занимаващо се само с координацията на углавно-следствените усилия на различните ведомства, именно през 1935 година получава новото си, станало класическо название — ФБР. Заедно с названието то получава и нови пълномощия. Именно в неговите недра започват бъдещите основатели и опори на ЦРУ.
Но ако с тероризма и дребните агенти може да се води борба, както впрочем и с общественото мнение (външно вслушвайки се в него, а всъщност действайки по собствено усмотрение), то с „агентите за влияние“ нещата са по-сложни. В подобен грях може да бъде заподозрян който и да е, включително и президентът. И досега не е ясно колко полза и колко вреда е донесла на Америка комисията за разследване на антиамериканската дейност. Колко глави са полетели тогава напразно, е трудно да се пресметне. Между другото тогава, през трийсетте години, терминът „агент за влияние“ практически не съществува, или във всеки случай още не се е превърнал в общоупотребявано клише на булевардните вестници, които впоследствие присъждат този почетен и висок статут на когото им падне.