Народът на Америка междувременно води обичайния си живот, с пот на челото изработвайки залъка хляб с конфитюр. Голямата политика е работа на големите политици…
През трийсет и седма година Норман Кларк се заселва в Нюарк, щата Ню Джърси. През същата година основава първия си вестник „Нюарк Уикли“. Току-що е навършил двайсет години. Вестникът доста бързо събира широк кръг читатели и абонати. Преди всичко го отличава това, че той изобщо не пише за политика. Но не е и чисто булеварден, тоест не се рови в мръсното бельо на местните жители, като наистина не се лишава от удоволствието да научи нещо за интимния живот на знаменитостите ако не от световен, то поне от континентален мащаб.
Макар че Нюарк звучи близо до Ню Йорк, а и се намира недалеч от неофициалната столица, градът е провинциален и отчасти пуритански. Вестникът на Кларк удачно се вписва в общото настроение на живота в града.
В него се засягали проблемите на крайградското животновъдство (някоя статия от Хари Смит за начините на повишаване на раждаемостта при свинете би могла да предизвика в града многочислени обсъждания, а броят със статия от този тип се четял в местната библиотека до скъсване, докато не изчезне, отнесен от някой прекалено предприемчив фермер); товаро-разтоварните работи (виртуоз на перото неочаквано се оказал заместник-управителят на Нюаркското пристанище Дърк Бауър, който скоро си сменил професията) и така нататък. Норман Кларк бил човек, удивително добре умеещ да подбира екипа си от хора, занимаващи се с една работа. Биографите на Кларк охотно описват този период от дейността на младия предприемач, защото свидетелите са достатъчно. Тези хора кой знае защо са се оказали по-жизнеспособни от съпровождалите детството и юношеството на Кларк.
Прекомерното използване на нюаркските розови тонове само подчертава мрака на предишния период от живота му и не изглежда много реалистично. Така, ако човек излезе от тъмно, хладно и влажно мазе направо на яркия слънчев ден, всичко наоколо изглежда неправдоподобно, а слънцето реже очите до болка и сълзи.
10.
Дори насън не виждаме покой
30 юли 1994 година, сутринта
Кафето на Люба така и си остана недокоснато — не се реших да я събудя. Само я мляснах по сънената буза, тя промърмори нещо в отговор. Внимателно затворих вратата, бравата тихо щракна, сбогувайки се с мен.
На „Пятницка“ хванах някакъв частник, който доста бързо ме закара чак до нас, обсъждайки по пътя сам със себе си днешната скъпотия. Разбрах прозрачния намек и съдейки по широката му усмивка, се разплатих достатъчно щедро.
Още преди дори да се избръсна, се обадих на Марина. Тя не ме заразпитва къде се губя. Просто не успя — веднага й предложих излет извън града — например в Архангелское или Клязма. Поне в събота имах право на почивка, нали?
Марина обеща да се приготви и да дойде при мен след половин час. Отидох в банята да се бръсна, за да успея също да се приготвя, преди да дойде — ще вземе да звънне телефонът, както често се случва, и вместо към Архангелское ще се наложи да хукна в съвсем друга посока. Годините на работа в прокуратурата ме научиха винаги да вдигам телефона. Но ако ме няма вкъщи… Звъни не звъни, няма го Турецки. И точка. Важното е да се отскубна навреме.
Телефонът е главният ми съюзник и главният ми враг. Не само животът на Кларк се състоеше от парадокси, в това отношение следователят Турецки не се различава кой знае колко от американския милионер. В края на краищата всички хора са еднакви — две ръце, два крака, а по средата обикновено гвоздейче.
В най-близко бъдеще вече няма да има отърване от телефона. При нас в прокуратурата се въвежда клетъчна система за връзка. Скоро на всички ще ни връчат малки апаратчета с личен номер, наричат се пейджфони. Слагаш си го в джоба — ще те задължат с някоя специална инструкция от прокуратурата — и където и да се намираш, той започва да звъни. Естествено, в най-неподходящия момент. Интересно, какво трябва да се прави с този прибор в банята? Да го взимаме ли със себе си, когато се напарваме? А къде ще заповядате да го връзваме? Хусари, мълчете!
Дяволите да го вземат! Звънна, естествено!
— Сигурно смяташе да си починеш? — отдалече започна Меркулов.
Направо виждах добрата усмивка на устните му и реших да му отнема инициативата:
— Ти, Костя, сигурно искаш да ме поканиш на пикник? — поинтересувах се колкото може по-вежливо, отлично разбирайки, че далеч няма да стане дума за пикник.