Люба реагира удивително спокойно на обаждането ми от летището. Очаквах обиди, въпроси и прочее, но явно руските жени най-после са се научили да ценят свободата и независимостта на мъжете. Този процес обаче не протече безпроблемно — самите те станаха изключително независими. Честна дума, Люба можеше и да се поразвълнува от това, че заминавам за далечния Севастопол, оставяйки й в залог само чашка изстинало кафе…
Моят стар познайник, бивш състудент и адаш Саня Лушников, с когото сме изпили не едно буре студентска бира и сме изяли безбройно количество сандвичи със салам и майонеза по тринайсет копейки (наричахме този сбор от радости „студентски спасителен комплект“), беше невероятно енергичен човек. Хората наоколо се просмукваха, заразяваха се от неговата енергия. Лушников винаги се намираше сред бурен океан от шумни гласове, смях, възбудени и светещи очи. Човек-вулкан, той можеше с такъв патос да разкаже за някой мизерен есенен дъждец, изтръсквайки косата си от капчиците вода, че половината курс незабавно изскачаше от сухата аудитория, за да опита „супер“ дъжда.
Той беше от Крим, така че след университета се върна с удоволствие, без да предполага, че един ден ще се окаже в друга държава.
Мисля, че и сега следователят от Кримската републиканска (или все пак областна?) прокуратура служеше не на „новата родина Украйна“, а на закона, охранявайки покоя на мирните граждани от всякаква паплач, която е еднаква навсякъде — независимо дали в Москва, Киев, Севастопол или Ню Йорк.
Когато двамата с Марина се появихме във Внуково, Ломанов — истински интелигентен човек — се направи, че наистина я е взел за съдебен лекар. Във всеки случай не й задаваше никакви професионални въпроси. Жалко. Много би ми се искало да видя как щеше да се измъква.
Лушников не би трябвало да има никакви основания да не приеме Марина в ролята, в която я представихме. Само че той ми намигна и многозначително ме стисна за лакътя. Иначе се държа джентълменски.
На Площада пред Симферополското летище ни чакаше изстрадала черна волга, чийто шофьор с бял платнен каскет носеше странното име Герберт. Очевидно родителите му прекалено са си падали по фантастиката, предположих аз.
— Слушай, Саня — попитах Лушников, когато ни задмина разкошен мерцедес шестстотин, — как преследвате мафиотите с тази, извинявай за израза, барака?
— Защо — отвърна на въпроса ми с въпрос Саня, — да не би вие вече да сте минали всичките на ролс-ройси?
— Е, не съвсем — казах с неочаквана за мен самия гордост, — ние в прокуратурата например се возим на волво, а доблестната ни милиция се сдоби с бели полицейски фордове. Не цялата, разбира се, но прогресът е налицето.
Дружно се разсмяхме — точно така, „налицето“, казваше преподавателят ни по гражданска отбрана, един симпатичен глух подполковник от запаса.
— Разбираш ли, Саша — натъжи се Лушников, — оня тъпанар Хрушчов бих го удушил със собствените си ръце. За това, че даде Крим на украинците. Добре поне, че засега се държим криво-ляво, на първо място, защото флотът е руски, пък и президентът ни, слава богу, се опитва да поддържа нормални отношения с Русия. Всъщност не това е основният проблем. В момента се води такава ожесточена подялба на кримската собственост между най-едрите бандитски кланове, че куршумите свирят над главите на мирните граждани неведнъж на ден. Бедните граждани едва смогват да си запушват ушите. За взривовете изобщо няма да говоря. Отчасти бандитите сами ни помагат — унищожават се едни други с всички сили. Ето, наскоро очистиха знаменитите братя Башмакови. Сигурно си чул?
Кимнах. Отдавна бяхме излезли извън града и се носехме по лъкатушещия кримски път. Все пак волгата не е толкова лоша кола, макар и стара, помислих си аз. От двете страни на шосето се простираше южната растителност, толкова различна от подмосковската. Буйните цветове вече бяха приглушени от изгарящото слънце, екзотичните храсти изглеждаха по-скоро сиви, отколкото зелени. Лятото беше прекалено горещо дори за Крим. — Представяте ли си — обърна се към трима ни Лушников, — наскоро водихме истински военни действия, с използване на армейски части, гранатомети, димни шашки и така нататък…
— Да, голяма работа беше — басово се обади мълчалият до момента Герберт.
Но Саня никога и на никого не отстъпваше инициативата на занимателното повествование. Това противоречеше на бурния му темперамент, който му помагаше винаги да е в центъра на вниманието.