След отбоя и вечерните инжекции отделението най-после притихнало. В коридора загасили осветлението и Лена сложила чайника на котлона. Оставал й половин час до вечерния филм. Телевизорът бил в салона. В случай че някой болен се нуждаел от помощта й, можела да чуе звънеца.
Чайникът кипвал, когато в дежурното помещение надникнал новият санитар от урологическото отделение.
— Позволете да ви се представя, казвам се Василий, сега съм един етаж по-надолу, в урологията, за колегите съм Вася. — Той влязъл в стаята с бутилка червено вино.
Усмихвал се толкова широко, че създавал впечатлението, че е безкрайно щастлив и от това, че работи в урологията, и от това, че може да го наричат просто Вася.
— Надявам се, че ще работя дълго тук, така че искам да се запозная с всички, особено с някой толкова симпатичен.
— Лена — представила се тя.
Вася бил среден на ръст, усмихнат и явно не принадлежал към хората, които започват веднага да те свалят. Затова Лена дори се зарадвала, че ще има с кого да раздели вечерния чай и да си поприказва, пропускайки омръзналия й телевизионен сериал. Колкото до виното… Е, толкова слабо, след като си свикнал с истински, макар и разреден медицински спирт, нищо не е. Но е приятно.
Измила чашите, разглеждайки неочаквания посетител. Имал обикновено, леко скулесто лице, живи кафяви очи. Малко го разваляла долната челюст, тежка и малко издадена напред. Но ослепителната усмивка и хубавите зъби компенсирали този недостатък.
Той веднага започнал да разказва някакви весели истории от казармения си живот. За горещия борш, който сипвали в ботушите на новите, за тъпите старшини и остроумните редници. Въпреки че Лена отдавна работела във военната болница и знаела наизуст армейския фолклор, все пак се смеела. Вася сипал виното в мензурките и тогава я извикали от шеста стая.
Оставила Вася и отишла. Старшината със счупения глезен и болката в ухото помолил за обезболяваща инжекция. Лена му дала таблетка аналгин — обезболяващите се давали само по разпореждане на завеждащия отделение или лекуващия лекар.
После двамата с Вася пили…
— Не си спомням нищо друго, все едно че съм пропаднала в черна дупка. — Лена изхлипа.
— Смятате ли, че ви е сипал нещо във виното? — попитах аз.
— Убедена съм. Никога не ми се е случвало такова нещо.
— Защо не ни разказахте веднага?
Лена погледна вратата, мен, а след това и Марина, като че ли търсеше от нея защита.
— Саша, обещах й, че освен нас никой няма да знае за това — каза Марина, галейки успокоително Лена по рамото.
— Аз също ви обещавам — казах аз.
— Когато на сутринта научихме, че Сотников е умрял, веднага си помислих за този Вася. Обадих се на момичетата от урологията, те ми казаха, че нямат никакви нови сътрудници… Съвсем се обърках. Не знаех какво да правя, къде да ходя. Точно тогава пристигна главният. Извика ме при себе си. Аз му разказах всичко. Той ми нареди да мълча, да кажа, че съм заспала случайно. Обеща да не ме уволнява.
Тя отново се разрида, опитвайки се да каже нещо. С усилие разбрах какво казваше:
— Толкова ми е мъчно за лейтенанта, беше толкова млад… Аз съм виновна…
Лушников ни чакаше в салона на първия етаж. Бях побеснял. Като че ли тези мръсници, дали от глупост, дали от злоба, се бяха наговорили. Започваше да ми се струва, че и Гризун, и Хомяков говорят от нечие име…
На всичкото отгоре и Лушников ме дръпна за ръкава.
— Виж, Сашок, ето ги нашите пазачи. Стоят на пост. Чакат ни нас, скъпите и обичните.
На петдесет метра от входа на болницата беше спряла одевешната лада. Видях, че единият тип е седнал зад волана, а другият се е опрял с лакът на покрива на колата и пуши, наблюдавайки стъкления вход. Планът за малко, но сладко отмъщение съзря моментално. Сигурно не бях прав, но просто трябваше да излея злобата си върху някого.
— Хайде да ги научим, че не е прилично да си пъхат носовете в чуждите работи — предложих на Лушников.
Той незабавно се съгласи и аз дадох нарежданията си:
— Марина, чакай ни тук. Саня, мини отляво, блокирай дясната врата, за да не може този, който е в колата, да излезе. А с другия ще си поговоря ей сега.