— Ако не греша, вие сте Александър Борисович Турецки, нали? — усмихнато попита човекът.
— Щом питате по този начин, добре знаете, че не грешите — отвърнах му в неговия стил и рискувах да тегля коз: — А аз вероятно имам честта да се запозная с полковник Улянов…
— Точно така, Олег Иванович — подаде ми ръка Улянов. — По-рано с такова фамилно име никога не биха ме пенсионирали. Ами ако се окаже роднина? Братов внук например.
Полковникът от запаса беше загубил службата си, но не и чувството си за хумор. Разбрах, че мога да разговарям откровено с него.
— Много лесно ви разгадах. Преди един час влязохте в зданието на щаба, за да се срещнете, доколкото схващам, с бившите ми колеги. По-точно с майор Непейвода. Той ви е казал за изпадналия в немилост полковник и ви е дал телефона. Защо да звъните, да си правите труда. Сега съм свободен човек, ходя си, разхождам се, чакам ви.
— Как ме познахте все пак?
— Нека това си остане моя малка професионална тайна. — Той хитро, направо по ленински примижа.
Божичко! Нима наистина е братов внук?
— Доколкото разбирам, вас ви интересува цялата история с яхтата и убития американец. Веднага ви предупреждавам, че не мога да ви кажа нищо за това, какво е станало там.
— Не можете или не искате?
— Искам, но не мога. — Той се разсмя някак момчешки. — Не съм се занимавал с този случай, но се надявам, че Коля Непейвода ви е разказал това-онова. Затова пък мога дави разкажа не по-малко интересни неща, косвено свързани и с яхтата, по-точно с нейния собственик. Ако искате, разбира се…
— Искам и мога — отвърнах бързо.
Сега се разсмяхме и двамата. Нищо не сближава така непознатите събеседници както общият смях.
Но нещо в мен все пак предизвикваше вътрешна тревога. Разбира се, и предупреждението на Непейвода изигра ролята си, но имаше нещо странно в мигновените преходи на Улянов от смях към пълна сериозност. Освен това от време на време Улянов се оглеждаше.
— Вече разказах някои неща на кореспондента от Москва, когото познавате. В основата на всичко това е оръжието. Разбирате, че спорът на Русия с Украйна за Черноморския флот не е само политически. Сегашното командване се интересува само от това ситуацията да е относително стабилна. Затова така се противят на всяко преразпределение на материалната част. Лъвският пай от техниката и въоръжението се води само на хартия, а в действителност просто не съществува. Тоест съществува, разбира се, но не тук, а някъде в Африка или Иран. От Черноморския флот е останала само външната обвивка. Ще ви кажа особено поверително… — Улянов се огледа наоколо и се наведе към мен. Гласът му звучеше заговорнически: — Една трета от корабите на славния Черноморски флот не са истински бойни единици, а шперплатови макети. Например корабът „Киев“. Всичките му палубни надстройки са от осеммилиметров шперплат, боядисан със сива боя. Дори знам кой го доставя на флота. Сумският дървопреработвателен комбинат…
Той продължи да говори дълго и с нарастващо въодушевление, но вече не го слушах.
Пред мен седеше съвсем банален луд. Едва сега успях да оценя тънката усмивка на майор Непейвода, който не се опита да ме накара да се откажа от тази среща. Нима Петя Зотов не беше разбрал нещо толкова просто и беше взел Улянов с историите му на сериозно? Или тогава полковникът не е говорел такива явни глупости? Или е бил добре „лекуван“? Нямах отговор на тези въпроси. Затова пък ми стана ясно, че е време да си тръгвам. Това се оказа по-сложно, отколкото запознанството, но аз се справих, при това достатъчно вежливо. На сбогуване Улянов настойчиво ме помоли да разкажа в Москва за ценната му информация. Наложи се да му обещая.
Най-после можех да мръдна до плажа, където се бяхме разбрали да се срещнем с Марина и Серьожа. Ломанов плуваше навътре в морето, а Марина пазеше дрехите. Според мен тя се бе отнесла донякъде безотговорно към трудовата си дейност. Тъй като просто се печеше. Ако исках, спокойно можех да отнеса не само дрехите на Ломанов, но и раницата на Марина, която лежеше в краката й. За това дори не се налагаше да си професионалист.
— Привет — казах й колкото можех по-безгрижно, — липсвах ли ви?
— Ами не, не много. — Надявах се, че се шегува.