— Ще се изкъпем ли?
— Ами нещата?
Разсмях се:
— И без това не те бива за пазач.
Изоставяйки вещите на произвола на съдбата, ние се хванахме за ръце като ученици от началното училище и хукнахме към водата. Аз не бях чак толкова безгрижен — насреща ни от морето излизаше Ломанов.
До самия бряг пищяха дечица. Едно хлапе с избеляла от слънцето коса се опитваше да оседлае надуваемия си делфин. Той се измъкваше от ръцете му като жива и хлъзгава риба. В един момент момченцето тъкмо успя да се качи на гърба на делфина, когато едно къдраво момиченце със силен смях издърпа запушалката.
Чувствах се точно като този полунадут делфин, плувайки до Марина в Черно море. Но чудотворната вода постепенно ме лекуваше.
Плувахме бруст, като две бели московски жаби, Марина се опитваше да ме раздвижи, разказвайки за съседната компания на плажа. Те пляскаха преферанс на милилитри.
— Представяш ли си, пет милилитра вистът — смееше се Марина.
В далечината мина катер за разходки и вдигна лека вълна. Легнах по гръб и поклащайки се върху вълните, като в просъница слушах бърборенето на Марина:
— Едната казва — вече виждам хората като карти. Върви някоя двойка, а аз си викам — белот, една ръка е сигурна. Седи си мъж по бански, аз го възприемам като поп. А момчето й отговаря — скоро ще почнеш да ги сънуваш. Аз и без това ги сънувам, отвръща момичето… А ти какво сънува, Саша?
Не разбрах веднага какво ме пита. Лежеше до мен, също по гръб, разперила ръце и крака. Марина — морска, името й много й отиваше. Сигурно й се искаше да съм сънувал нея, но отвърнах честно:
— Сънувах морето, Марина, морето.
— Кажи ми, Саша, а защо убиха онова момче?
— Момчето е Сотников, така ли?
— Много добре разбираш за кого говоря.
— Естествено, че разбирам. Виждаш ли, Марина… Представи си следната картина — върху вълните на едно дълбоко-дълбоко, синьо-синьо море се поклаща една яхта. Палубата й е залята с кръв. И ето че към тази яхта се приближава граничен катер. Командва го храбро, но лекомислено „момче“, както казваш. Вместо веднага да извика хеликоптер, момчето само се завира на яхтата. Не намира никого. Всички са мъртви. Всички пасажери са изчезнали…
— Убили ли са ги и са ги откарали?
— Най-вероятно са ги изхвърлили в морето. Та така, момчето не намира нищо и никого, но на приятелите си разказва, че е видяло нещо. Хвали се. Момчетата обичат да се хвалят. Някой е повярвал, че момчето е видяло нещо. И тогава му пращат друго момче… Момчето стреля по момчето, а после момчето идва да доубие момчето…
— Недей да викаш, Саша — тихо ме помоли Марина.
Нима виках? Да, разбира се, че виках. Какво искате, как да не викам — момчетата убиват момчета, а ако се наложи — и момичета.
— Извинявай, Марина — казах аз и се обърнах по корем. — Хайде към брега.
Лежахме на брега и пиехме бира. Серьожа отскочи до палатката да купи. Между другото цените в палатките, пресметнати в рубли, бяха по-високи, отколкото в Москва. Така че не бяхме чак такива милионери. Предполагаемото ни богатство се оказа призрачно. Крим пресмяташе всичко в долари, също като Москва. Направо всеобщо озеленяване.
— Привет на честната компания — раздаде се над главите ни гласът на Лушников. — Дайте да си пийна биричка, че умирам.
Той отпи с удоволствие, естествено от моята кутия. Знаех от опит, че след глътката на Лушников човек спокойно може да я изхвърли.
— Уф, спасен съм!
— Е, Саня, има ли новини?
— Новини има, даже не знам откъде да започна…
— Почни отначало, от нулата почни, както се пееше в песента от нашата младост — предложих му аз.
— Всъщност едно нещо не може да се нарече новина. Полковник Иванов се е обгърнал в такава мъгла, като че ли е резидент на три разузнавания — украинското, американското и израелското за капак. Вместо да говори по същество, ми даваше акъл. Заяде се с фигурата ми, трябвало, казва, да се занимавам със спорт.
Лушников огледа фигурата си с далеч некритичен поглед и изпръхтя с недоумение:
— Абе майната, му, нема полза, пък и аз не се надявах особено. Другата новина, изглежда, ни касае съвсем пряко. На дванадесетия километър на Симферополското шосе е открит труп на млад мъж, убит с изстрел в тила.
— Дотам ли си ходил? — попитах.
— Според тебе защо съм се запенил такъв? Та според всички белези това е нашият „Вася“. Среден на ръст, с характерно издадена долна челюст. Беше цивилен, но с офицерски панталони и обувки армейски образец. По всичко личи, че са го убили там, на самото място. Не са открити никакви следи от съпротива. Най-вероятно е пристигнал там с кола заедно с хора, които е познавал. Те явно са били двама. Известно време са стояли и очевидно спокойно са разговаряли на десет метра от шосето. Там растат такива храсти, че ако си зад тях, от шосето никой не може да те види. Следите от гуми показват, че на банкета е спирала кола. Най-вероятно волга. Малко факти, а и човекът явно не е бил тукашен. Пратихме, разбира се, снимки по близките армейски части, но по-скоро за да ни е чиста съвестта. Надали ще има някакъв резултат.