— Защо, какво общо имат украинците? — заинтересува се Меркулов.
— Ами те ми окачиха опашка. Пухкава, лисича, но толкова непрофесионална, че се наложи популярно да обясня на момчетата, че не са прави.
— Надявам се, че не си си позволил нищо излишно? Няма да стане международен скандал, нали? — поусмихна се Меркулов и ме заплаши с пръст като момченце, което не за пръв път, но не и за последен е направило пакост.
— Не, Костя, не съм. Просто прищипах носа на един. В буквалния смисъл. Тъй че нещата са покрити с мрак. Сега трябва да опитаме друг подход. Ломанов се занимава с историята на Кларк, а и аз се зачитам по малко. Загадъчна личност, страшно загадъчна! Почнал например да учи руски език по време на войната. За какво? Точно днес трябва да се срещна със сътрудника на американското посолство Стивън Броуди. Изглежда, човекът е от тамошната кантора. Ще си поговорим, ще обядваме.
— Сигурно в „Метропол“, а?
— Не бе, той май си пада естет. В Дома на литераторите… А за утре съм се уговорил да се срещна с това американско момиче. Внучката на Спиър. Чувствам, че трябва да се приближаваме в гръб, откъм Америка. Костя, напълно е възможно да се наложи да отскочим дотам, отвъд океана. Нашето ведомство може ли да си позволи такива разходи?
— Е, ако не смяташ да ходиш в Лас Вегас да играеш на рулетка, а самото работа и обратно, може — уверено отвърна Меркулов.
— Благодаря. Още нещо. Имаме ли някакви възможности за въздействие върху Службата за външно разузнаване? Неформални. И много внимателни. Чрез Филин направо ме предупредиха да не си навирам носа в техните работи.
— Ако трябва, ще намерим — твърдо каза Меркулов.
Той излезе иззад монументалното си бюро и закрачи из обляния в светлина монументален кабинет. Сянката му ту се удължаваше, ту ставаше съвсем незабележима. Поне имаше къде да крачи. В безкрайния му кабинет спокойно можеше да се играят народни танци.
— Може да стане чрез Администрацията на президента или Службата за охрана. Отношенията ми с тях са добри. А те не обичат особено СВР. Освен това не забравяй, че съществува забележителното армейско ведомство, наречено ГРУ. Имам стари връзки там. Слушай, Саша, може би си заслужава да снабдим вашата следствена бригада с охрана и прикритие?
Меркулов най-после спря да крачи и застана заедно със своята трансформираща се сянка до широкия перваз. Гледаше през прозореца и замислено опипваше пръстта в саксията. Отстрани изглеждаше, че от всичко на света в момента най-много го интересуват проблемите по отглеждането на стайни растения. А за охраната ме пита ей така, между другото. Абе взела, че изпаднала свободна минутка, що ли не се погрижим за Турецки.
— Ти представяш ли си картинката — нашето волво, отпред катаджийски форд с лампа, а отзад автобус барети. Пътуваме, плашим хората, а по пътя разкриваме тайни. Една след друга. Люпиме ги като семки.
— Добре де, Саша, стига си се ежил, аз за всеки случай. Работата е сериозна.
— Някога да не е била? — усмихнах се криво.
Меркулов кимна, продължавайки да изучава все същия кактус на перваза си. Какво толкова го впечатляваше този бодил!
— Друг е въпросът, че някак си всичко се свежда до геополитиката. Филин цяла лекция ми прочете на тази тема. Но това ти го разказвах…
— Да, да, аз също започнах да се образовам, следвайки примера ти. Пет часа разговарях с един помощник на президента. Само на тази тема. Обясни ми всичко буквално като на малоумен.
О, най-после! Меркулов се откъсна от пустинното си растение, след като явно се убеди, че поне тук, в света на зелените насаждения, всичко е тихо, спокойно и подредено по поличките. Фикусът не се стреми да стане роза, а кактусът не се преструва на момина сълза. Все пак цветята са по-честни и откровени от повечето хора… Особено такива като кактусите. Те винаги са готови за защита и не го крият.
— С две думи, нещата стоят горе-долу така. Доколкото разбрах. Когато в края на осемдесетте — началото на деветдесетте Източният блок рухна, в целия свят по този повод настана радостна еуфория. На всички им се струваше, че студената война е свършила и че Западът е спечелил. Но излиза, че не е съвсем така. По-точно съвсем не е така. Северноатлантическият блок, или иначе казано НАТО, се оказа единствената фундаментална сила, на която се държи Европа. Но той не може да се справи с това натоварване в горда самота.
Явно съвсем незабелязано беше влязла Валерия Петровна с чайния поднос. Иначе откъде се бяха появили чашите с чай и чинийките с апетитни кифлички на масата пред нас?