На излизане получих още един съвет от Валерия Петровна:
— Александър Борисович, в бюфета има чудесен пресен кефир. Минете…
— Много ви благодаря — казах съвсем искрено.
Жените са удивително проницателни създания. Как разбра, че глътка кефир е именно това, от което най-много имам нужда в момента? Дето се вика, все едно че ми го е предписал докторът.
Бабичката от първия етаж се оказа единствената свидетелка.
— Като пия чай, винаги седя до прозореца. А сутринта пак ни спряха водата. Е, аз за такива случаи винаги си имам вода. Дъщерята ми донесе пластмасови бутилки, много са удобни. Аз си купувам в тях и наливно олио, то е хубаво, гъсто, мирише на слънчоглед, не като вносното, дето няма нито миризма, нито вкус, а оставям и за цветята да се утаи вода. Пък и си наливам за всеки случай.
Те тази година често ни спират водата, все копаят и копаят. Я търсят нещо, я поправят. А за цветята обезателно трябва да се утаи, те не обичат хлора, вехнат. А пък хората, те всичко ще изтърпят, и хлора, и пестицидите.
Човека го познавам, живее тука вече половин година. Там по-рано живееха едни евреи, в тристайния на петия етаж, ама заминаха за Америка. А този им купи апартамента. Казват, за много милиони. И откъде имат хората толкова пари? Само ги крадат, не може да е другояче. Аз с мойта пенсия не мога и перваз да си купя…
А колите му какви са! По-рано само правителството се возеше в такива. И всичките различни, една от друга по-красиви. Той всяка сутрин излизаше по едно и също време.
Колата идва да го вземе, шофьорът слиза, качва се горе, никога не задържа вратата във входа, тръшва я със страшна сила, чак стъклата се тресат. Никога, специално гледах. Хем специално сложих обява: „Уважаеми съседи! Не блъскайте вратата!“ Никаква полза — пак блъска. Като че ли не е написано на руски или не се отнася за него.
Жена му, не на шофьора, на съседа, тя наистина е учтива, винаги поздравява. Имат дъщеря на осем години. Ходи на училище, също я карат с кола. Друга. Сега семейството му го няма. Май са на курорт или на вилата.
Не видях как е дошла колата, първо бях в стаята, после се мих с канчето. После си пържих филийки. Като седнах на масата и погледнах през прозореца, колата вече беше там. Той, шофьорът, винаги така я оставя — точно пред входа, човек не може да мине. Даже на тротоара се качва.
Срещу входа ни има кофи за боклук, нали виждате, точно отсреща. Колко пъти сме се оплаквали, писахме, дъщерята звъня в изпълкома, и в кметството значи целият вход се подписвахме, а те си седят. Та убиецът точно там се криеше.
Двамата, шофьорът и нашият, излязоха от входа, искаха да се качат в колата. И изведнъж нашият падна, а след него и шофьорът. А изстрели не се чуха. Шофьорът размаха ръце, а нашият падна веднага като сноп. Даже отначало не разбрах какво стана.
После гледам, онзи хукна от кофите наляво. Оттам се излиза на Ленински проспект, през безистена. Да, и още. Имаме си тука едно куче в двора. Не е ничие, всички му дават по нещо от съжаление. Бяло такова, къдраво, викат му Белчо. На мравката път прави, ама обича да поджафка. Та Белчо се хвърли върху оня зад кофите, а той както бягаше, почти без да се обръща, го застреля. Какво му пречеше кучето?
Ох, какво говоря! Та нали хора са убити! Веднага излязох, а не знам какво да правя. Хукнах обратно да звъня в милицията. От уплаха забравих номера — нула едно ли беше или нула две… Сетих се, след като първо набрах пожарната. А в милицията момичето беше много учтиво. Изслуша ме, къде, казва, да идваме, бабо… Е, адреса й го казах, не съм толкова глупава.
Как изглеждаше? Ами слабичък такъв, не много висок, ама кога да го видиш? Хора лежат мъртви, пък и той вървеше бързо, почти тичаше. Само за минутка се спря, когато застреля Белчо. Май не беше нито блондин, нито брюнет, шарен такъв. С късо светло яке. Сиво или бежово…
Така Клавдия Степановна Семьонова разказа за убийството на председателя на управителния съвет на акционерното общество „Руски нефт“ Лев Адолфович Константинов и неговия шофьор-телохранител.
Нефтената война в Москва беше в разгара си.