Броят на жертвите й до август 1994 година наброяваше вече не единици, а десетки. Поръчковите убийства сред върхушката на нефтения бизнес се превърнаха от извънредни случаи в почти обикновени и всекидневни.
Пристигнах пред Централния дом на литераторите откъм улица „Херцен“. Сега тя отново се казва „Голяма Никитска“, но по стар навик, а и за по-кратко продължават да я наричат „Херцен“. Разбира се, в Херцен няма нищо лошо, освен че когато декабристите го разбудили, започнал революционна пропаганда и агитация, но „Голяма Никитска“ звучи някак повече московски, патриархално и традиционно.
На входа ме посрещна много строга служителка, която ми поиска писателска карта. Нямах такава, но удостоверението от прокуратурата я задоволи напълно.
Знаменитата писателска сграда, както и много други по-раншни места, не беше избягнала новите влияния. В будката до часовника наистина продължаваха да продават книги. Но до входа имаше чейндж бюро, а във фоайето отдясно — будка с шарени кърпи и всякакви джунджурии и дрънкулки.
В просторното фоайе пред ресторанта продаваха едновременно картини и офисна мебел. Докато бях там, никой не купи нито едното, нито другото. Пък и е трудно да си представиш, че някой отива в Дома на литераторите, за да си купува мебели.
Изобщо търговията от подобен род безкрайно ме учудва, не мога да разбера защо в хлебарницата трябва да се продават дамски ботуши, във фризьорския салон да се прави чейндж бюро, а в уличните будки, макар и разкошни, да се търгува със скъпа апаратура, дрехи и обувки. На улицата трябва да се продават сладолед и дъвка, а в пекарната — хляб. Може би прекалено придирям, но ми се струва, че в разсъжденията ми все пак има макар и минимална логика. Напълно липсваща в необузданата търговия с всичко възможно.
Минах през бюфета, чиито стени бяха нашарени с автографите на известни личности. По масите седяха явно живи писатели. Не забелязах известни сред тях. Поета Кочнев за щастие също го нямаше. Иначе имаше шанс да бъда увенчан с титлата „мис Марпъл“. Неизвестните писатели явно бяха успели вече здраво да дръпнат въпреки ранния час — Стивън Броуди ме очакваше в четири.
В Дъбовата зала хората изглеждаха по-добре. Явно това бяха читатели.
Стивън Броуди вече седеше на сервираната за двама маса до стената. Той стана, за да ме поздрави. Усмихваше се лъчезарно, демонстрирайки с цялата си фигура радостта от срещата с мен. Аз се разтопих в насрещна усмивка, надявам се също толкова светла, искрена и трогателна и също толкова лъчезарна. Направо коледна картинка, наречена „Стари приятели най-после се срещат след дълга раздяла“.
Турецки, да не си изкълчиш ченето от щастие, прошепна ми вътрешният Турецки. Явно прелестната романтична среща на „старите приятели“ не го трогна. Все пак той е малко циничен, помислих за себе си в трето лице и веднага престанах да се усмихвам.
— Какво ще пиете? Вино, бира? Или предпочитате водка?
— Минерална вода. С кола съм.
До масата ни вече бе притичал келнерът с тефтер в ръка. Броуди ми подаде менюто. И започна да ме съветва какво да поръчам. Явно беше редовен посетител.
— Оставям се на вашия вкус — казах му аз накрая.
Броуди много делово изложи желанията си на келнера. Той едва смогваше да запише поръчката в тефтера.
— Обикновено поръчвам много ордьоври. Правят ги доста прилично. Въобще по-рано на практика ходех само тук. После в Москва се появиха доста нови ресторанти. Посетих няколко. Но в крайна сметка пак се оказвам тук. Първо, казвам го отново, тук готвят добре. Второ, няма музика. Трето, бандитите не се срещат толкова често. Все пак е по-приятно да се обядва, когато над главата ти не свирят куршуми.
Броуди се усмихна с най-светлата си усмивка.
— А отдавна ли сте в Москва? — зададох традиционния въпрос, като напразно се опитвах да си спомня дали вече го бях задавал при първата ни среща в жилището на Ричмънд.
Дори и да бях, на Броуди не му мигна окото.
— Постоянно вече трета година.
Келнерът донесе тарталети с пастет, сирене и скариди. Блюдото със салата, маслини и зеленчуци също изглеждаше страшно апетитно. Розовите резенчета кета се редуваха с бели парченца есетра, тук-там жълтееше лимонче. Черен и червен хайвер ни бяха сервирани в дълбоки купички. При гледката на този натюрморт внезапно разбрах, че съм зверски гладен.
Изглежда, Броуди също не беше закусил както трябва. И със сигурност не беше обядвал. С удоволствие похапвайки ордьоврите, оглеждах събеседника си.