Броуди изглеждаше между трийсет и пет и петдесет. Горе-долу същият възрастов интервал като при секретарката на Меркулов. Но ако при жените тази „вилица“ е съвсем обяснима, при мъжете тя създава по-скоро впечатление на изкуственост, отколкото на младоликост.
Все пак е по-близо до петдесетте, произнесох накрая присъдата си. И тъй, господин Броуди, на четиридесет и, да кажем, осем години, гладко лице — и е избръснато гладко, и въобще си е такова, — няма изпъкнали скули или торбички на бузите. Подсмихнах се и обясних на Броуди причината за смеха си:
— Пастетът е много хубав!
Броуди кимна, а аз продължих наум словесния портрет, смятайки, че щом ме е поканил на разговор, редно е той да започне пръв. Значи, няма торбички на бузите, носът му е прав. Тесен, по-скоро дълъг, отколкото къс. Общо взето, неизразителен нос. Светли очи зад стъклата на очилата с тънка, приличаща на истинска златна рамка, студен поглед. Спокойно би могъл да се снима във филм, където да играе самия себе си — сътрудник на американското посолство. И по-точно на Централното разузнавателно управление.
— Опитайте хайвера, Александър Борисович. Съвсем пресен е.
Кимнах точно както Броуди преди пет минути и си помислих: а той ме разглежда също както аз него. Интересно, какъв ли ме вижда? Сигурно за него съм типичен московски следовател — висок, с почти идеално телосложение, мъжествено лице, с мярка почерняло… Веднага се вижда, че жените го обичат. А противниците му го уважават. Мъжествено разкърших рамене.
Или пък му изглеждах съвсем различно: гладно съветско следователче, зле избръснато, с шаващи очи и прекомерни амбиции…
— Уважаеми Александър Борисович, поканих ви далеч не за да ви кажа, че при нас идва ревизор. Струва ми се, така започва знаменитата пиеса на Гогол?
— Горе-долу така, но смисълът е обратният. Ревизорът действително идва.
— Да, исках да кажа, че той вече е дошъл.
Броуди се разсмя, а аз си помислих, че изобщо не разбирам американския хумор. Добре де, може би по-късно ще разбера смисъла на шегата му. Ако, разбира се, тя има смисъл.
— Исках да ви попитам как протича разследването ви по делото на Дейвид Ричмънд. Тоест аз, разбира се, не претендирам за това да ми разкриете всички следствени тайни, но може би можете да ми съобщите поне нещо? Струва ми се, че като представител на посолството имам право на това? Или греша?
Броуди ме погледна за миг право в очите, проблясвайки със стъклата на очилата си, и отново се задълбочи в изучаването и унищожаването на апетитната салата с розичка от моркови на върха, която Броуди, след като помисли за секунда, също изяде. Отдавна съм забелязал, че много чужденци имат слабост към витамините. Те като че ли отначало преценяват всеки ядлив предмет и чак след това му признават правото да бъде употребен в името на здравето или, напротив, отказват това право на апетитното, но абсолютно безполезно за организма ястие.
— За съжаление поръчковите убийства като това на практика са неразкриваеми. От гледна точка на това, че е трудно да се открие непосредственият изпълнител. Затова се налага да търсим този, който го е поръчал. В това има и повече смисъл. Напипахме някои неща. Някои връзки на покойния…
Внимателно следях израза на лицето на Броуди. Както е прието да се казва в такива случаи, нито едно мускулче не трепна на лицето му. Очите му гледаха прямо и твърдо. Изобщо, изглеждаше като че ли всъщност не го интересува никакъв Дейвид Ричмънд. Или отвъдокеанската им школовка е такава?
— Благодаря — каза Броуди.
Но не на мен, а на келнера, който бе донесъл основното ястие. То се оказа великолепни киевски котлети с кокал, обградени в духа на традиционния ресторантски дизайн с хрупкави картофи, червено кисело зеле и керевиз.
Броуди се зае с котлета и като че ли между другото се поинтересува:
— А какво ново научихте за господин Кларк?
— За Кларк ли? — опулих се аз.
— Да, да, господин Турецки. Питам именно за този, за когото си помислихте. За американския гражданин Норман Кларк, известен издател, убит… или по-меко казано, загинал при загадъчни обстоятелства. Струва ми се, че тенът ви е кримски?
Абе защо всички се интересуват от тена ми? Ту е прекалено незабележим, ту прекалено кримски…
— Всъщност тази смърт не влиза в обсега на интересите ми… — Заех се с котлета си.