Все пак е киевски, не нещо усреднено от съседния кулинарен магазин.
— За мен е съвсем разбираема и в известен смисъл приятна професионалната ви скромност. Но ще си позволя да ви дам един съвет в това отношение.
Той се усмихна широко. За малко да се обърна, помислих си, че Броуди неочаквано е видял някой добър стар познат. Приятел от детството например. Но се оказа, че се усмихва на мен. Усърдно се заусмихвах в отговор, като едва не се задавих с великолепния котлет.
— Съвет? Прекрасно. Днес всички ми дават съвети. Направо ден на съветите.
Броуди вече просто се топеше от щастието да си говори с мен и направо се уплаших, че всеки момент ще изчезне, разтваряйки се като захар в мокра чинийка.
— Поласкан съм, че влизам в категорията „всички“. И все пак… Струва ми се, че е най-добре човек да не се увлича прекалено от тази загадъчна история. Кларк е мъртъв, а ние с вас сме живи. И няма да е зле, ако това положение се запази. Поне известно време.
Е как да не се съгласиш с такова предложение? Още повече след като е изложено така изискано и ненатрапчиво-праволинейно. Изглежда, че и американците са в сложни отношения с този покойник.
Ох, ненапразно не ми харесва и той самият, и сладката му биография… Надушва милиционерският ми нос — така обича да се изразява в подобни случаи Вячеслав Грязнов. Именно така.
Останалата част от обяда протече в дружеска беседа за загадъчната страна Русия и още по-загадъчната любов към нея на някои чужди граждани.
Смятайки, че след като ме е поканил на обяд, трябва да го плати, Броуди се опита да направи точно това. Но след като знаех, че не мога да послушам приятелския му съвет, аз все пак настоях да платим по американски. Наполовина. Броуди сви рамене, но беше принуден да се съгласи. Разделихме се почти като добри приятели. След официалните срещи на високо равнище, преминали в подобна тоналност, когато нищо не се казва направо, но страните прекрасно се разбират помежду си, в официалното комюнике обикновено се съобщава, че срещата е преминала в топла приятелска атмосфера, били са обсъдени широк кръг проблеми.
Стиснахме си ръцете и се разделихме. В буквалния смисъл — Броуди тръгна за изхода към „Поварска“, а аз — през Пъстрата зала и фоайето към „Никитска“.
В Пъстрата зала гуляеха с пълна сила, май че това все пак бяха писатели. Вече на излизане от залата за малко не се сблъсках с една елегантна дама. Погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че сме се виждали някъде. Прекалено бързо отмести очи. Именно погледът й ми беше познат — много светли зелени очи, като че ли очертани с по-тъмно по контурите на ириса… Такива очи не се срещат често. Но така и не успях да си спомня коя е дамата — тя вече беше влязла в ресторанта.
Седнах във фоайето и запалих цигара. Трябваше да си събера мислите. Не бях сигурен дали настъпва времето за решителни действия, или продължава проточилото се време за изчакване.
И така, с какво разполагаме? Какво имаме от гъската? Мас, както се казваше в древния анекдот. Остава да определим какво трябва да се счита за гъска и какво за мас.
В Москва са убити Дейвид Ричмънд и годеницата му Олга Лебедева. Няма да се учудя, ако към този списък се наложи да добавим още някой. Кой точно, засега е обвито в мрак.
Изчезнаха документите на Ричмънд. Сред най-необходимите телефони на Ричмънд фигурираха тези на Норман Кларк и Андрей Буцков.
Буцков има Фонда на воините интернационалисти. Сред „бойните“ му другари е някой си Волобуев, чийто отпечатък е намерен в жилището на убитата балерина.
От разказа на балерината за ресторант „Самовар“ може да се предположи, че Ричмънд и Кларк са се срещали с Буцков най-малко веднъж. И срещата не е протекла в най-топлата възможна обстановка.
Кларк е убит на яхтата си близо до Севастопол, На онзи свят го последват (без да смятаме екипажа на яхтата, явно пострадал заради „компанията“ си) още двама — лейтенант Сотников и някой си „Вася“, който вероятно е убил Сотников. Приятно комплектче.
Представителите на спецслужбите, при това и нашите, и американците, усърдно ме съветват да си пазя здравето. Нямат си друга работа, разбирате ли, освен да се грижат за здравето на следователя Турецки.
Утре ми предстои среща с внучката на бившия посланик Спиър. Който между другото също е загинал доста странно, макар и отдавна, не тук… Нещата май не искат да се построят в някаква стройна логична версия.
А! За малко да забравя още една загадъчна личност: Рути Спиър, печалната вдовица с ароматните цигари… Дали пък да не й се обадя? А какво имам да й кажа? И какво искам да чуя? Не знаех. Но реших да се вслушам във вътрешния си глас, който настойчиво ме пращаше на телефона.