Бързо показах удостоверението си на младия пазач в петниста униформа и минах през поста. Реших да оставя чичо Стьопа на стража до магазина.
Бързо открих мерцедеса на Рути — до вилата с номер шестнайсет. Колата се виждаше през храстите. За начало се поразходих наоколо с вид на безгрижен виладжия, дори си откъснах някакво цвете и го помирисах. Цветето миришеше на маргаритка. Минавайки покрай вилата, забелязах, че свети само един прозорец на втория етаж. Огледах се, хвърлих ненужната маргаритка и бързо прескочих живия плет.
Дървената вила явно беше държавна следвоенна постройка. Но очевидно бе добре поддържана. Стените изглеждаха прясно боядисани, поне на верандата, където светеше лампата. Къщата беше на два етажа; с мансарда. Мястото наоколо бе обрасло с борове и храсти. Точно срещу светещия прозорец много съблазнително растеше не много високо дърво с раздвоен ствол, като че ли специално предназначено за това, следователят Турецки ловко да се покатери по него и да се поинтересува какво става в стаята.
Припомняйки си уроците от младостта, по-точно от детството си, достатъчно лесно се качих на дървото. Половината прозорец беше прикрит от пердето, но през откритата половина добре виждах Рути, която стоеше полуобърната към прозореца и енергично жестикулираше.
Събеседникът й не се виждаше. Гласовете практически не можеха да се различат. Със сигурност можеше да се каже само, че единият е на Рути, а вторият — на някакъв мъж.
Затова пък чудесно се виждаха картините. Платната бяха поставени едно до друго до срещуположната стена. Една картина в обикновена рамка бе обърната с лице към прозореца. На яркосин фон лудуваха някакви странни същества, като видени през микроскоп. Костенурка с кръгло кафяво око и раиран корем, нещо средно между комета и сперматозоид с розови ресници, цветни топчета, пресечени от сиви ивици…
Не разбирам много от живопис, но това ми напомняше Кандински.
Видях по сянката, че събеседникът на Рути излиза от стаята. Рути започна да се обръща с лице към прозореца. С ужас си помислих, че всеки момент погледите ни ще се срещнат. Какво да направя тогава? Да кимна, да се поклоня или да се направя, че не я познавам, а на дървото се намирам съвсем случайно? Просто минавах. Берях си маргаритки.
За щастие Рути не тръгна да отваря прозореца, а, напротив, отдръпна се навътре в стаята. След секунда светлината изгасна.
Побързах да сляза от дървото, за да не се срещна с обитателите на вилата пред осветената врата. Беше ми крайно любопитно кой е тайнственият събеседник на Рути. Клекнах зад цариградското грозде, откъдето осветеният вход се виждаше чудесно.
Свестих се в колата. Чичо Стьопа мокреше слепоочията ми с носна кърпа. Главата ми бръмчеше като хиляди локомотиви по време на погребението на поредния народен вожд. Чичо Стьопа най-после забеляза, че съм се свестил.
— Слава богу, Сан Борисич!
— Какво стана? Нищо не помня!
— Остава и да помниш! Така са те праснали по тиквата, леле-мале. Радвай се, че си останал жив. — Гласът на чичо Стьопа долиташе като от дълбоко подземие, постепенно се приближаваше и ставаше все по-отчетлив.
Пробвах да си опипам главата.
— Кой ме прасна?
— И питаш! Ако знаех, да съм го убил. Виж ги ти какво замислили, следовател да нападат. И то при изпълнение. Едва те намерих. Гледам, нещо дълго те няма. А после, гледам, мерцедесът си излиза, все едно че нищо не е станало. На кормилото американката, а до нея някакъв шопар с очила. Отивам при охраната. Откъде, питам, е колата, собственичката в коя вила живее? А те казват, че това не е собственичката, а гостенка. Собственикът седял до нея. Филин се казва. Известен човек, казват.
Чичо Стьопа докара смесено изражение на почтителност и насмешка едновременно, изобразявайки наведнъж и себе си, и охраната.
— А тази вила, казват, е номер шестнайсет. Почаках те още малко, а после нещо ми стана подозрително. Викам си, Турецки да не реши да обира вилата, докато ги няма собствениците? Я, викам си, да отида да му помогна.
— А после? — Вече почти бях дошъл на себе си, въпреки че още не си усещах главата.
Даже от време на време докосвах предполагаемото местонахождение на главата си, за да се убедя поне във физическото й съществуване.
— Какво после? Обиколих я тази шестнайсета вила цялата. Гледам, под цариградското грозде лежи Турецки и си почива. Взех те на гръб. Тежък си, Сан Борисич, като камък. Абсолютно паве. Момчетата от охраната предлагаха да викнем милиция. Но ние тук сме инкогнито. Реших, че няма нужда. А, Саш?