Картината, която видях през прозореца във вилата на Филин, липсваше.
Тогава ме осени. Може би има връзка с изчезналата колекция на Норман Кларк? Ако изведнъж се окаже така, ще трябва да запаля свещ за прекалено лекото си нараняване. Спокойно можеха и да ме очистят. И сигурно щяха да са прави.
Изобщо тези любители на живописта съвсем се разпасаха — ту една колекция изчезва, ту друга. Бях възмутен не на шега.
Още веднъж повиках Верочка, този път по-официално.
— Вера Игоревна!
Тя отново изникна пред мен на мига. Вероятно това е онзи професионализъм от висша класа, присъщ само на жените — способността да се появяват едва ли не преди началството да ги повика.
— Моля ви, свържете се с Музея на частните колекции. Може би имат списък на работите от колекцията на Кларк и снимки. Доколкото знам, водени са предварителни преговори за предаването на колекцията на музея.
— Добре, Александър Борисович. Ще бъде изпълнено.
В това време се появи Ломанов. Носеше нова книга с материали за Норман Кларк. И двамата потънахме в поредното изучаване.
По-голямата част от работата естествено вършеше Сергей, предоставяйки ми само най-интересните факти. Но някои документи преглеждах и сам — кой знае, понякога незначителната на вид хартийка може да хвърли светлина върху това, което се опитва да се скрие в най-дълбок мрак.
Колкото до Ломанов, понякога ми се струваше, че в мислите си той се намира по-често в Америка през следвоенните години, отколкото в Москва в средата на деветдесетте…
Необикновената личност на Норман Кларк наистина пленяваше и омагьосваше със своеобразното си обаяние. А се занимавахме само с мъртвите документи. Какво ли е било истинското му, реално въздействие върху хората, които са работили и са се сблъсквали с него?
В офиса на фирмата „Амалгама“ протичаше подписването на мащабен договор с представителите на акционерното дружество „Лайма“, което се занимаваше с крупни доставки на нефт от Башкирия. Дългокраки девойки с къси поли сервираха шампанско във високи чаши и минерална вода за трезвениците и язваджиите.
Шефът на „Амалгама“ Пьотър Владимирович Нестеров, младолик, с вид на преуспяващ бивш комсомолски вожд, подаваше ръка на председателя на управителния съвет на „Лайма“ Венедикт Василиевич Файбисович, чийто баща Василий Файбисович беше известен навремето естраден куплетист, за който из Москва се носеха множество истории.
Разказваше се, че през трийсетте години, когато Непът беше свършил и народът вече започваше да гладува по малко, но както винаги си мълчеше, Файбисович-баща излязъл веднъж на сцената с накачени по себе си картонени колбаси, бутове и сирена. Излиза, стои и мълчи. Мълчи минута, две, три. Накрая някой от публиката не издържа и виква:
— Файбисович! Защо мълчите?
— Аз защо мълча — ясно. А защо мълчите вие? — тъжно запитал Василий Файбисович.
Отношенията на Венедикт Файбисович с властта бяха още по-напрегнати, но не толкова в идеологически, колкото в криминален аспект. По съветско време беше осъждан два пъти за валутни операции. По удивително стечение на обстоятелствата днешният му събеседник Пьотър Владимирович Нестеров точно тогава работеше в отдела на ЦК на Комсомола, който се занимаваше с административните органи. Тоест в онези отдавнашни дни сегашните колеги се намираха от двете страни на барикадата.
Това обаче не им попречи да намерят допирни точки в постсъветските времена. Тъй като и двамата бяха на мнението, че парите не миришат. А колкото до миналото си, и двамата обичаха да го иронизират. Наистина, без да допускат ирония от страна на други.
Вчера, преди подписването на договора, някой се обади на Файбисович и му предложи да подпише същия договор, но с друг партньор, някаква фирма „Лотона“. Предложението бе направено в мека форма, но с намека, че такива предложения не се отказват. Само че Файбисович не беше от хората със слаби нерви и неведнъж го бяха плашили с подобни обаждания.
Както всъщност и Нестеров, когото Файбисович уведоми за това „предложение“. Изглежда, че Нестеров никога не беше чувал за фирмата „Лотона“. Той само му препоръча провереният способ — да усили охраната си.