Изведнъж Меркулов за малко не подскочи в креслото — нещо остро го сръга в ребрата. Нещото се оказа лакътят на греещата от радост от неочакваната среща Александра Ивановна Романова. Меркулов машинално погледна към президиума — мястото на Романова зееше празно. Как не беше забелязал измъкването й?
— Какво ще кажеш за цифрите, впечатляват, а? — шепнешком се осведоми Романова.
— Аха — усмихна се Меркулов и приятелски я стисна за лакътя.
Последен се изказа директорът на Федералната служба за контраразузнаване Сергей Степашин. Той мина без цифри, което напълно логично обясни с това, че и без това са били приведени достатъчно цифри и проценти. И наистина съвещанието явно се проточи.
Той разказа за последните и много полезни контакти със съответните служби от други страни.
Както винаги напоследък, изказването му в крайна сметка се сведе до това, че ФСК трябва да получи отново следствените си функции, без които ръцете на хората му направо са вързани.
Доколкото Меркулов знаеше, този въпрос отдавна се обсъждаше по върховете. И дори беше близо до положително решение. Честно казано, Меркулов не можеше да определи с пълна сигурност дали е за или против такова решение. От една страна, Степашин е прав, че ако органите се занимават с борба с престъпността, те трябва да имат възможността за официално разследване на фактите. От друга страна, всички, и не на последно място работниците от прокуратурата, много добре си спомняха времената, в които бившият КГБ не се отчиташе практически пред никого. И дори и да се обръщаха към органите за прокурорски надзор за получаването на една или друга санкция, това беше чиста формалност. Въпросът, както го разбираше Меркулов, не беше в честта на мундира, а в уважението към закона. Наистина, в сегашния момент органите на контраразузнаването нямаха реална възможност сериозно да повлияят на политическата ситуация в страната. Но ако на власт дойдат други хора?
Ето че и със Службата за външно разузнаване прокуратурата често не може да се разбере в рамките на закона, те все повече предпочитат да разговарят „приятелски“. Меркулов не се сети случайно за СВР — за кой ли път към него се насочваха погледите на директора на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков и на неговия заместник генерал-лейтенант Игор Евгениевич Митирьов, който впрочем като началника си беше цивилен.
Накрая се очакваше изказване на президента. Но той се беше върнал наскоро от отпуската си и явно не искаше да говори общи приказки, а засега не можеше да каже или обещае нищо конкретно.
След съвещанието към Меркулов се приближи Митирьов.
— Здравей, Константин Дмитриевич! — Меркулов кимна и мълчаливо стисна подадената му ръка, предпочитайки първо да чуе какво ще му каже представителят на службата, с която пак имаха някакви тайни търкания.
Освен всичко друго Меркулов не обичаше това безцеремонно-фамилиарно обръщение на „ти“, кой знае защо прието сред висшите чиновници. Между другото това беше и една от причините, поради които се отказа от държавна вила в Усово. Като си представеше, че ще се наложи всяка сутрин, всеки ден и всяка вечер да се сблъсква по поддържаните паркови алеи с тези хора. И всички ще му говорят на „ти“…
Митирьов междувременно мина направо на въпроса.
— Абе нещо се разминаваме с тебе и твоите джигити. Толкова сили хвърлихме по случая на оня Кларк, а сътрудниците ти не само че не искат да ни помогнат, ами нещо повече — активно ни пречат. Нали разбираш за кого говоря?
— Да приемем, че в известен смисъл разбирам.
— А значи в известен не разбираш, така ли?
Меркулов кимна утвърдително в очакване на по-нататъшни обяснения.
— Ние, разбираш ли, задействахме огромни сили, разбрахме се с онези упорити украинци и какво! Идват твоите, направо нападат украинските разузнавачи, а после ние да се оправяме. Международен скандал, разбираш ли, да потушаваме…
— Международен скандал заради един прищипан нос?
Меркулов изглеждаше искрено изумен от тази перспектива.
— Не само — отвърна Митирьов. — Да беше само прищипаният нос! Някой е побързал да отстрани свидетел. Нищо не искам да кажа против твоя Турецки, но грубо, грубо работи. Знаеш ли какво, дай да се разберем. Този случай ни го оставяте. Ако се справим акуратно и успешно, непременно ще си поделим лаврите. Ако се провалим, никой копче не може да ви каже. Цялата вина остава върху нас. Става ли? — Митирьов се усмихваше приятелски. Прекалено приятелски.