— А може би да обединим усилията си, Игор Евгениевич? Да ни дадете материалите от яхтата и сведенията си за дейността на Дейвид Ричмънд, а? — направи своя ход Меркулов.
— Абе бихме могли… Но работата е там, разбираш ли, че тук са задействани такива тайни, които практически не влизат нито в твойта, нито в мойта компетенция. А твоят Турецки изобщо няма работа там… — Митирьов съжалително разпери ръце.
— Само че президентът възложи този случай на нас — премина на окончателно официален тон Меркулов и погледът му стана твърд. — Ако искате, идете с началника си при президента, ето го, още не си е тръгнал. Ще се подчиня безпрекословно на личното му разпореждане.
— Добре, добре, Константин Дмитрич, не се горещи. Ще ти кажа като на приятел, че сме много, много силно заинтересовани от този случай. Тъй че имай предвид, ако твоят Турецки има някакви неприятности, да не се оплаква от нас. Пък и ти недей. По-добре да се вслушва в съветите ни, отколкото да хваща украинците за носовете и да си пие водката с разни от ЦРУ
Изглежда, Митирьов изобщо не беше разочарован от неудачния завършек на разговора, а така, просто от непреодолима дружеска симпатия предупреждава добрия си приятел за заплашващата го дребна неприятност. Мъничка такава една, даже симпатична донякъде. На Меркулов му стана малко жал да го разочарова.
— Получили сте дезинформация, Игор Евгениевич. На обяда със сътрудник от американското посолство специалният следовател Александър Борисович Турецки е пил изключително минерална вода. Обърнете внимание на вашите информатори. Всичко добро.
Меркулов се отдалечи вежливо усмихнат. Митирьов остана на предишното си място, без да намери думи за остроумен отговор. Чак след минута той се усмихна и тихо каза на сбогуване:
— Късмет, Константин Дмитрич!
С Баби Спиър се срещнахме пред станция „Беляево“, познах я веднага. Изглеждаше като истинска чужденка — с избеляла синя фланелка и черни дънкови шорти, разпусната тъмна коса и шарена раничка на гърба. Беше обута в някакви неописуемо грамадни високи обувки, още по-странни на фона на тънките й крака, особено на тази жега.
А беше наистина горещо. Около три часа асфалтът се нагряваше почти до температурата на топене. От непрекъснато напичащото слънце всичкият магданоз и копър на бабичките, които продаваха зеленчуци до станцията на метрото, беше увехнал въпреки постоянните водни процедури — бабичките периодично поливаха стоката си с топла вода от самоделните пръскалки. В детството си използвахме такива пръскалки като оръжие. Това беше безкрайно просто изобретение — в капачката на шише от шампоан се правеше дупка и се получаваше прекрасно средство за борба с вътрешни и външни врагове.
Баби предложи да се разходим в гората до общежитията на университета „Патрис Лумумба“. Точно в този момент дойде автобусът, който ни закара за пет минути точно насред общежитията.
Разказах на Баби забавната история за това как един африкански принц учил в този университет. А за да не му е трудно да учи и за да не се отказва от кралските си навици, заедно с него бил изпратен и слуга. Така двамата учели в един курс. Като според слуховете слугата се справял по-добре с учението.
— Да, забелязах, че при вас в Русия расизмът е много развит, дори повече отколкото при нас в Америка. Имам предвид на битово ниво — май съвсем не на място ми заяви Баби.
Струва ми се, че не съм й давал никакъв повод за подобни умозаключения. Нали не й разказах, при това съвсем умишлено, как когато тези общежития се заселваха за пръв път, местните хулигани се събираха на глутници и ходеха през гората да бият африканци. Наричаха го операция „Вакса“.
Не й разказах и за скорошния инцидент, за който сигурно беше чула и без това, когато по време на сбиване между обитателите на общежитието и милицията загина един от чернокожите студенти. Може би тези проблеми й бяха близки и защото Институтът по руски език, където преминаваше стажът й, се намираше в непосредствена близост до студентското градче на университета.
А може би всички в Америка са побъркани по проблемите на расизма, феминизма и хомосексуализма.