Даже четох някъде, че в някакъв щат иззели от училищните библиотеки „Хъкълбери Фин“ и „Чичо Томовата колиба“, книги, които всички сме чели в детството си. Оказа се, че това е издействано от негърското движение, защото, виждате ли, образите на бедните негри в тези книги не са описани с особено уважение. Наистина, и това не казах на Баби.
А тамошните феминистки до такава степен са наплашили местните мъже, че те скоро ще се страхуват да поканят жена на кино, тъй като това просто и обикновено действие ще бъде счетено за „сексуално домогване“. Ето, и президентът им непрекъснато е подложен на подобни нападки. Що се отнася до сексуалните малцинства, понякога имам чувството, че това отдавна не е малцинство, а мнозинството от населението.
Очевидно Америка ще достигне върховете на демокрацията едва когато президент стане чернокожа жена лесбийка, желателно еднокрака, за да не бъдат, не дай боже, засегнати и правата на инвалидите.
Естествено, давам си сметка колко са превратни впечатленията ни за Америка, но и те често ни мислят за загадъчни хора с кожени калпаци, които никога не се усмихват и лениво се носят на фона на снегове, гори и мечки.
Наистина, Баби беше славистка, значи не съвсем американка. На няколко пъти се бях срещал със слависти в компании. Това са съвсем особен вид чужденци. Те наистина обичат страната ни, познават литературата и културата, разбират много, едва ли не по-добре от нас, тъй като могат да гледат отстрани със заинтересовано-доброжелателен поглед. Ние самите сме лишени от такава възможност.
Доколкото можех да преценя, Баби принадлежеше именно към тази категория слависти. Харесах я веднага. Случва се — срещнеш някого и ти е лесно и приятно да общуваш с него, като че ли се познавате от години.
— Със сестра ми имаме специално отношение към дядо ни — каза Баби.
Най-после си избрахме удобна пейка с облегалка сред дърветата и малко встрани от пътеката. И Баби ми разказа за Семюъл Спиър, семейството му и фонда.
Близначките Баби и Нанси Спиър останали сираци на четири години. Родителите им, Роджър Спиър и жена му Керълайн, загинали в самолетна катастрофа при полет от Маями за Сан Франциско. Бащата на Роджър, Семюъл Спиър, взел момичетата при себе си. По онова време се занимавал с частна адвокатска практика в Далас, Тексас.
Смъртта на единствения му син и снаха му била страшна трагедия за Спиър, още повече че още тогава силно се усложнили отношенията му с жена му Роуз, която се интересувала повече от себе си, от здравето и от тоалетите си, отколкото от мъжа и собствените си деца — двамата със Семюъл имали още две дъщери. Впрочем тогава дъщерите вече живеели напълно самостоятелен живот. И въпреки всичко обичали повече майка си.
За разлика от дъщерите, внучките още отначало се залепили за дядо си. Той им отвръщал с взаимност и просто се разтапял при вида им. А когато се покатерели на коленете му, на практика не можел да им откаже нищо. Децата прекрасно усещали тази негова слабост, но трябва да им се признае, не се възползвали от нея прекалено често.
През същата 1976 година кариерата на Семюъл Спиър тръгнала рязко нагоре. Дотогава той вече имал достатъчно състояние, за да може да си позволи да си поиграе на политика. Още повече че възникнал й удобен повод. Още преди две години, когато Джералд Форд станал президент на САЩ, той предложил на Спиър длъжността посланик в Италия.
Двамата с Форд се познавали от следването си в Йелския университет. Форд завършвал университета, а Спиър тъкмо започвал, но и двамата играели в един и същи бейзболен отбор, и двамата били големи поклонници на голфа. Колкото и да е странно, такива спортни интереси сближават хората за дълги години. Ако човек е свикнал да се доверява на някого на игрището, той често му се доверява и за всичко останало.
А по-късно адвокатската кантора на Семюъл Спиър имала общи финансови дела с юридическата фирма на Форд „Бюкен и Форд“.
За второто им сближение спомогнали не само бившите съвместни успехи в спортното поприще, но и Норман Кларк, завършил след войната същия юридически факултет на Йелския университет. Тогава той вече на практика постоянно заема полуофициалната длъжност военен съветник на президента. Президентите се сменят, Кларк остава.
Именно Семюъл Спиър се занимавал навремето с делата на „Кларк Къмпани“ и до голяма степен благодарение на неговия професионализъм и юридически талант Кларк успял да си върне контрола над компанията.
Тогава, още в самото начало на президентството на Форд, Семюъл Спиър деликатно отказал предложението да замине за Италия като посланик на САЩ. Но когато след две години му предложили поста на посланик в Нидерландия, той приел.