— По-скоро неговата стихия, но това между другото, не ми обръщайте внимание.
— Не-не, непременно ме поправяйте, ако употребя неправилна дума. Когато се развълнувам, ми се случва…
— На мен също — успокоих я аз.
— Но в един момент дядо разбра, че Кларк го мами по отношение на фонда. И изглежда, че не без помощта на Рути. За пръв път това стана ясно случайно и се касаеше, общо взето, за дреболии. Бяха отпуснати субсидии за изследванията на една голяма група учени от Академията на науките. И съвсем случайно дядо научи, че всъщност им плащат няколко пъти по-малко, отколкото е било предвидено. Естествено, дядо не можеше да заподозре Кларк, сумите бяха прекалено дребни за него. От една страна, подозираше в нечестност съветските чиновници, работещи във фонда. От друга обаче, това беше повод за по-сериозно безпокойство.
Покрай нас със силен рев притича малчуган на три-четири години, обут в яркочервени гащи. След него тежко се клатеше и се опитваше да тича невероятно дебела баба, натоварена с цял наръч тенекиени кофички, лопатки и формички. Бабата дрънчеше като хиляди консервени кутии, влачени по асфалта от хиляди котешки опашки. На всичкото отгоре изпускаше ту някоя кофичка, ту някоя формичка. Непонятно как при тази дебелина и натовареност се изхитряше и да събира изпуснатото.
— Вовчик! Вовчик! Стой! — викаше тя.
Но червените гащи неумолимо се отдалечаваха и ревът ставаше все по-тих, отеквайки във върховете на боровете. Баби изпрати с поглед тази странна двойка и отново заговори:
— Като се има предвид колко дълбоко вникваше Кларк дори в дребните неща, беше неразбираемо защо става така. Тоест проблемът явно не беше в сумите, утаяващи се в джобовете на малките хора, а в това, че на малките хора им беше позволено да го правят. Дядо започна много внимателно чрез свои доверени хора да изучава ситуацията във фонда. Те скоро се добраха до факта, че през фонда „Спиър“ се преливат огромни средства, отиващи уж за благотворителни цели. Но не пряко, както винаги е било прието в работата на фонда, а другояче. Парите се прехвърляли на сметките на възникналите по това време други благотворителни фондове. От техните сметки — още някъде. Това беше някаква безкрайна верига. Естествено дядо не можеше да се обърне към милицията или прокуратурата тук, в Русия. А не искаше да го прави и в Америка. Така или иначе Кларк му беше приятел, освен това в цялата работа беше забъркана Рути.
— И какво предприе?
— Частно разследване, нито повече, нито по-малко. Точно тогава свърши срокът му на пребиваване в Москва и двамата с Рути се върнаха вкъщи, в Щатите. Беше принуден да остави делата на фонда на Кларк, защото още не беше сигурен директно в нищо. И Рути, тъй като тя официално се считаше за един от попечителите на фонда, летеше всеки месец до Москва. Не за дълго, но редовно.
— И какво донесе на дядо ви това разследване?
— Удивителни неща. Първо — подозренията на дядо за финансови машинации се потвърдиха стопроцентово. Но за капак парите, откраднати или прекарани през фонда, отиваха за покупка на оръжие. Разбира се, не съм много ориентирана в конкретните неща, но тогава дядо страшно остаря и някак внезапно сдаде багажа.
— А второ?
— Второто се оказа още по-странно. Изясни се нещо нередно и несъответстващо в биографията на самия Норман Кларк. Дядо беше писал за това малко преди смъртта си в своя дневник…
— Дневник?
— Да, буквално преди два дни го получих от сестра си от Америка. Когато научи за смъртта на Кларк, Нанси веднага ми го изпрати. Тя смята, че може да е от полза за разследването.
— Дневникът у вас ли е?
— Не, в общежитието. Но за него не знае никой. Просто няма как да знае. Освен това почеркът на дядо е нечетлив. И да поиска някой да го прочете, надали ще може — засмя се тя.
Поразих се от непробиваемата й наивност. Но от друга страна…
— Вече съм превела по-голямата част на руски. Ако дневникът може да ви потрябва, още тази вечер ще завърша превода, а утре бихте могли да прескочите до нас. За дневника. А и просто на гости. Става ли?
— Става — съгласих се аз.
— Хайде да отидем до езерото — предложи тя. — След това отивам в общежитието да превеждам…
Вървяхме по същата пътека, по която преди нас префучаха малчуганът и дрънчащата му баба. Видяхме ги отново на една голяма слънчева поляна. Червените гащи се мяркаха из купчината пясък, а бабата блажено отмаряше, седнала на сянка върху една повалена бреза в компанията на колегите си — също такива баби.