— Още ли си във връзка с него?
— Да. С него и с много други. И с Ивон.
Лудост. Лудост.
— И с Ивон? — пита той.
— Тя се върна във връзката с мен. Във веригата е. — Ноел го поглежда право в очите. — Мога да въведа и други във веригата. Бих могла да въведа и теб, капитане.
— Мен?
— Теб. Искаш ли докоснеш звезда с ума си?
— Какво ще стане с мен? Ще ме нарани ли?
— Мен нарани ли, капитане?
— Същият ли ще си бъда, след това?
— Аз същата ли съм, капитане?
Той дълго мълчи.
После с равен, странен глас изрича:
— Страх ме е, Ноел.
— Не. Ти никога не си се страхувал от нищо.
— Сега ме е страх. Страх ме е от това.
— Не. Не.
— Страх ме е.
— Отвори се за мен. Опитай. Виж какво ще стане.
— А ако не ми хареса?
— Ще ти хареса. Ще видиш. Имай вяра, капитане. Вярвал си в нещо, когато си се присъединил към тази експедиция, нали? Трябва да си вярвал. Имай вяра и сега. Кажи ми — вярваш ли в нещо от онова, което ти казвам сега, откакто се събудих?
Той се колебае.
— Вярваш ли?
— Да — безразсъдно отвръща той.
— Тогава вярвай в мен. Докосни една звезда, капитане.
Той слага ръка върху нейната.
— Давай — казва й, и душата му се превръща в слънце.
След това, докато слънчевите пулсации все още вибрират в огледалата на ума му и синьо-бели искри прескачат по протежение на нервите му, той казва:
— Ами другите?
— И тях ще въведа.
Капитанът, при всичките промени, които е претърпял за последните няколко минути, въпреки всичко усеща внезапно и неочаквано да се разгаря в душата му пламъче на дребнаво негодувание. Не иска да сподели с всички тях онова, което е изпитал с Ноел. Тя е негова; той е неин. Но в мига, в който се ражда това негодувание, осъзнава и неговата абсурдност, и го премахва. Ивон също е тук. Усеща я, другата половинка на Ноел. Земна сестра, звездна сестра, заедно отново, и той е с тях. Другите също трябва да дойдат при тях. Да. Да. Нека дойдат.
— Хвани ръката ми — подканя го Ноел.
Протягат се заедно. Умът им тръгва през кораба и един по един намира другите пътешественици и ги докосва. Зиглинде е първа — вечно фучащата, недисциплинирана Зиглинде изглежда схваща веднага и се отдава. После Зена; после Лейла; после Елизабет с радостен вик. Хайнц. Той се гмурва без колебание. Пако, след миг на несигурност, се отдава с най-дълбока радост и облекчение. Леон. Рой. Напред и напред през кораба. Един след друг и колкото повече са вътре, толкова по-бързо ги приемат останалите. Капитанът усеща как Ноел приижда в тандем с него, докато единението се разраства, усеща Ивон, усеща по-големи присъствия, сияйни, древни. Всички са едно. Целият кораб е едно. Думите от финалните строфи на древната северна поема, която е знаел наизуст преди, онази мрачна сага за Гибелта на боговете, пробягват през главата му. „И виждам аз сега как пак въздига се земята, цялата в зелено от вълните… В чудна красота пак ще се изправят масите от злато в тревата…“
Двамата с Ноел излизат в коридора. Всички са там, блуждаят в недоумение. Никой не говори. Навсякъде се виждат грейнали очи. И капитанът осъзнава, че вече не е капитан — тук няма нужда от такъв. Свършили са и дните за игра на го. Те всичките са една личност; и с игрите е свършено. Би било невъзможно да играят го, защото как да се състезаваш със самия себе си?
„… сетне полята незасети ще раждат зрели плодове. Стапят се злините и връща се Балдр…“
— А сега — прошепва Ноел, — сега ще се протегнем към Земята. Придаваме силата си към Ивон и Ивон ще…
Ивон въвежда стотиците милиони човешки души на Земята в мрежата на едно огромно поглъщане, всички, всички, и така започва следващата фаза от живота на човечеството.
„Вотан“ лети стремглаво напред през извънпространствения тунел. Скоро ще стигнат до Планета C и ще пратят там изследователи, които да проверят дали този свят е приятно място, където синовете и дъщерите на човечеството да добруват. Ако е така, ще се заселят там. Ако не, ще продължат напред, напред към Планета D, и Планета E, и Планета X, и Y, и Z. Сигурни са, че накрая ще открият свят, чийто въздух ще могат да дишат, чиято вода ще могат да пият, чиято земя ще могат да обработват и където ще могат да засадят семето на Земята за едно ново начало. Но ще е без значение, ако не успеят. Всичко ще е наред, дори и така. Корабът и неговите стотици милиони пътници ще пътуват вечно през вселената, топлени от светлината на приятелски звезди.