— Хрумна ми нещо смешно — казва Зиглинде и всички вдигат глави, защото на Зиглинде рядко й хрумват смешни неща. Не че има нещо хумористично в необичайно високия, тънък, напрегнат тон, с който говори сега. Но нещо я яде от половин час насам и сега изведнъж се излива. — Ами ако натиснем копчето и корабът откаже да напусне извънпространството? — пита тя. — Ами ако се окаже, че просто няма как да стигнем до тази Планета A или което и да било друго място в реалната вселена? Какво ще правим тогава? Имаме ли някакъв резервен план?
Това е първата работна сбирка на групата, която планира промяната в курса. Събрали са се в контролната зала. Бордният компютър генерира интелигентни съобщения, които текат по светлите екрани, вградени в извитата стена, меки светлинни пулсации в аметистово, кехлибарено и нефритено. Зиглинде, Рой, Хайнц, Пако, Джулия и капитанът разговарят от цели два часа и вече се чувстват уморени и леко оглупели.
— Ако това стане, тогава ще си намерим някоя хубава извънпространствена планета някъде и ще се заселим там — отговаря Пако. — Това ни е резервният план.
Рой му хвърля яден поглед.
— Това, дето го казваш, е абсурдно и направо тъпо. Няма такова нещо като извънпространствени планети. Тяхното съществуване е логически невъзм…
Хайнц, както винаги усмихнат, но и с отсянка на овладяно раздразнение, се обръща към Зиглинде:
— Защо въобще задаваш такива въпроси? Събрали сме се да обсъдим проучвателна мисия в истинското пространство. Измисляш някакви въображаеми дяволи. Звездната тяга е създадена така, че да сработва безотказно. Няма да се провали.
— Ами ако се провали? — настоява Зиглинде.
— Хайнц е прав — уморено се обажда капитанът. — Няма да се провали. Просто няма и толкова. Можеш да разчиташ на това.
— На нищо не разчитам — казва Зиглинде, изричайки го с гърлен, превзето театрален глас. Може би наистина се опитва да бъде забавна. Но в очите й има странен блясък. Изглежда така, сякаш е обладана от някаква мощна, непокорна енергия, която отказва да отстъпи. — Всичко може да се случи. Работим със свръхмощни физически сили и все още имаме относително малък опит с оборудването. Процесите, с които си имаме работа, са статистически нестабилни. Разбирате ли за какво ви говоря? Всеки скок, който предприемаме, си е чиста проба хазарт. Разбира се, шансовете са на наша страна. Но при всеки скок съществува възможност да възникне случайно събитие, всеки път, когато звездната тяга преминава от единия режим в другия. Има го в уравненията — случайният фактор, фаталната вероятност. Колкото по-често скачаме, толкова по-често се излагаме на тази малка, но реална вероятност. И при някой от скоковете може да преминем от едно извънпространство в друго, вместо да се върнем в реалното пространство или да ни се случи нещо още по-лошо. Възможно е.
— Не е много вероятно обаче — възразява Хайнц. — Шансът е на наша страна, както сама каза.
— Не е много вероятно, да, но е възможно, напълно възможно, а определено си струва да помислим за нещо, което е възможно, особено когато тази възможност може да бъде фатална за начинанието ни. Ти си инженер, Хайнц, работиш с конкретни неща, с абсолютни фактори за това кое работи и кое не работи. Аз съм математик. Ние сме по-поетични от вас, разбираш ли? Аз боравя с аксиоми и доказателства, но също така зная, че зад аксиомите лежат само допускания, а зад допусканията лежи… хаос!
— Разчитай на вярата си тогава, щом не можеш да разчиташ на собствените си уравнения — казва капитанът. — Всички ние направихме скок в тъмното, присъединявайки се към тази експедиция. Ако не вярваш, че звездната тяга работи добре, значи е трябвало да си останеш у дома.
— Казвам само, че съществува известна вероятност да не проработи.
— И следователно?…
— И следователно, както вече казах, колкото повече скокове правим, толкова по-голяма става вероятността един от тях да се окаже неуспешен. В този смисъл твърдя, че следва да се ограничим само до скокове, които са крайно необходими. С което искам да кажа, че не бива да опитваме скок в нормалната вселена, без да сме абсолютно сигурни, че избраният свят ще е място, където бихме искали да се заселим, защото рискът при преминаването от една реалност в друга е толкова голям, че е редно да го правим само тогава, когато има голяма вероятност рискът да се окаже оправдан.