Пако се намесва с нехарактерно притихнал и замислен тон:
— Има нещо вярно в това, между другото. Вероятността една планета с размерите на Земята да има подобни на нейните условия за живот са… какви? Едно на сто? Така че като нищо можем да се окажем в ситуацията да правим скок след скок, десет, сто, петстотин, хиляда, ако не ни излезе късметът още при първия. Което умножава многократно скоковия риск, ако правилно съм разбрал Зиглинде. Ако съществува реална възможност звездната тяга да не сработи, трябва предварително да сме дяволски сигурни, че мястото, към което сме се отправили, е…
Джулия, която всъщност отговаря за управлението на извънпространствената тяга, казва с раздразнение:
— Това е глупав разговор, а ние не сме глупави хора, или така поне се предполага. Защо въобще обсъждаме това? Гласувахме да огледаме Планета A и точно това ще направим, защото имаме основания да смятаме, че тя е от онази планети, които сме дошли да намерим тук, доколкото можем да преценим, без да сме се приближили и да сме я огледали както трябва, и толкоз по въпроса. Хайнц е прав. Зиглинде ни плаши с въображаеми призраци. Когато направим следващия скок, звездната тяга ще се държи точно така, както се очаква от нея и ние всички го знаем. А дори и да има някакъв минимален математически риск, надвиснал над всеки следващ скок, вече се съгласихме, че Планета A е място, което си заслужава риска. Нашата задача е да начертаем маршрута до Планета A, а не да обсъждаме хипотетични сценарии от нечий кошмар.
— Да, не сме глупави — съгласява се Хайнц. — Но сме неспокойни. Живеем на тясно и мислим твърде много. И когато се замисляме твърде дълго, в един момент започваме да си мислим глупости. Да спрем дотук, Зиглинде. Никога няма да си намерим нов дом, ако прекомерният страх от тези вероятностни проблеми ни попречи да предприемем и една проучвателна мисия. Знаела си всичко това, когато потеглихме. Защо чака досега да го кажеш? Ако някой друг беше отворил дума за подобни възражения в последната минута, докато ти се опитваш да приключиш с непосредствените си задачи, досега да си му отрязала главата. — Той се обръща към капитана. — Отхвърли питането й като процедурен въпрос, става ли? И да приключваме.
— Какво ще кажеш, Зиглинде? — взема думата капитанът. — Може ли да прекратим дискусията по този въпрос? Моля те.
Едрата жена вдига рамене. Обладалата я маниакална идея е изчезнала толкова внезапно, колкото се е появила. Тя е разбунила духовете и вече е готова да отстъпи. Изглежда уморена и примирена с поражението и за облекчение на капитана явно е готова да приключи с това също като останалите. Повдигнатият въпрос е тревожен, но, както бе посочил Хайнц, не му е сега времето да го обсъждат. И с почти безизразен глас Зиглинде отстъпва:
— Както кажеш, капитане. Както кажеш.
Досега корабът, поради липса на някаква конкретна дестинация, се бе движил по една практически произволна траектория през извънпространствения тунел, като просто се беше отдалечавал от Земята, вместо да се приближава към някоя конкретна звезда. Курсът му, доколкото можеше да се говори за такъв, беше избран така, че да го отведе в един от районите с по-нагъсто разположени звездни купове в непосредствено съседство до земното слънце, но замисълът на хората, планирали пътуването, беше в един момент пътешествениците да променят зададения курс и да насочат кораба към звезда, избрана от тях въз основа на информацията, събрана междувременно.
Сега този момент беше настъпил. „Вотан“ трябваше да свърне по курс през извънпространството към звездата, около която обикаля Хеспъровата Планета A, и когато се приближи достатъчно до нея, да се откъсне от извънпространствения тунел и да се върне в айнщайновия континуум, така че огледът на Планета A да се извърши чрез обичайните методи за наблюдение — орбитална обиколка със спускане на сонди, директно визуално наблюдение, а после може би и същинско кацане на повърхността й, ако огледът отблизо е дал насърчаващи резултати.