Извънпространственото пътуване по същността си е нелинеен феномен. Ако решиш да пропътуваш разстоянието между два града на Земята, които са на три хиляди километра един от друг — да речем, Лос Анджелис и Монреал, — нормално би било да изминеш три хиляди километра, нито повече, нито по-малко, и времето, необходимо за тази цел, ще е функция от средното време, необходимо за изминаването на един километър, умножено по три хиляди. Няма преки пътища, няма изключения от правилото, според което човек трябва да измине три хиляди километра, за да се придвижи от една точка до друга, които са отдалечени на въпросните три хиляди километра. В извънпространството не е така. Линейните мерки, приложими в класическия континуум, там са изпразнени от съдържание. Пространствените отношения между различни точки във вселената, установени посредством конвенционалните способи за измерване, са безсмислени в извънпространството. Извънпространството представлява вселена от преки пътища, всъщност преки пътища и нищо друго. В това специфично пространство, сплескано, извито, сгънато и прегънато безброй пъти, логиката на линейното пътуване е безпредметна, а парадоксите изобилстват. Измеренията се сриват и променят; безкрайната вселена е безкрайно съседна на самата себе си, всички нормални понятия като близо и далече, тук и там, към и от следва да бъдат изхвърлени от речника. В извънпространството може да стигнеш по-бързо до звезда, която е отдалечена на петстотин светлинни години, отколкото до най-близката ти съседка. Възможно е да не съществува — или натам поне сочат теоретичните постановки — ясно и последователно изчислимо отношение между отстоянията в реалния свят и времето, необходимо да се измине това отстояние в извънпространството.
Има обаче приближения и еквиваленти. С помощта на съответните компютърни програми човек може да планира серия от трансформации, които ще го отведат през извънпространството по псевдогеодезични линии, съответстващи на същински вектори в реалното пространство, към предварително избраната цел. Това поне доказват основните уравнения на извънпространственото пътуване, а кратките експериментални полети на „Колумб“ и „Ултима Туле“ потвърдиха валидността на тези уравнения.
След като пропътува по-малко от една светлинна година за единадесет земни дни, „Колумб“ успешно премина в айнщайновото пространство, измери точно разстоянието си от началната точка и след като се върна без проблеми в извънпространствения тунел, измина обратното разстояние до дома за същия период от време. „Ултима Туле“ пое в съвсем различна посока и само след девет дни се озова на малко повече от една светлинна година от Земята. Той също премина успешно в двете посоки между пространствата и пое без затруднения към Земята. Въпреки внезапния скептицизъм на Зиглинде, капитанът предпочита да вярва, че съществуват всички предпоставки „Вотан“ също толкова безпроблемно да промени курса си в извънпространството, за да се насочи към айнщайновите координати на звездата, която са решили да посетят, и след това да напусне тунела, за да прецени обитаемостта на набелязаната планета. Той разбира аргумента й, че съществува някакъв риск при всеки скок и че колкото повече скокове се извършват, толкова по-често ще се излагат на опасност. Но те трябва да открият свят, където биха могли да живеят, а за тази цел е неизбежно да се поемат известни рискове. Зиглинде просто се самонавива. Капитанът не съжалява, че е отхвърлил възражението й срещу планирания скок.
Капитанът, по силата на поста си, ръководи екипа, който ще изчисли и осъществи тази маневра. Но той не е специалист по тези въпроси и истинската работа ще се извърши от петима други членове на екипажа. Рой и Зиглинде ще работят по математическите аспекти. Пако е главният навигатор. Джулия програмира и управлява звездната тяга, Хайнц, корабният конструктор, е основният координатор на групата, който познава специалностите на другите четирима — той ще бъде връзката, главният комуникатор, истинският капитан на начинанието.
Първата сбирка на групата е по-скоро опознавателна, отколкото работна. Хеспър също идва. Той им показва къде, по законите на нормалното пространство, се намира звездата на Планета A, според поредицата от корелации, които е извършил. След като той си тръгва, следват подробни консултации със звездни карти и навигационния дневник на кораба. Ще има още много такива консултации, преди да направят скока. В крайна сметка, истинската работа по преминаването ще бъде извършена от мощния компютър на звездната тяга, но колкото и интелигентен да е той, неговата интелигентност не надвишава тази на създателите му. Способността му да компенсира погрешни инструкции е ограничена. Те трябва много точно да решат какво искат да направят, преди да прехвърлят отговорността на корабния компютър. Или поне толкова точно, колкото им е по силите. А после да се молят. Но на кого? И с каква надежда, че молитвите им ще бъдат чути?