Избухването на Зиглинде е знак за капитана, че сбирката е продължила твърде дълго. Задържа ги само още няколко минути, колкото да обобщи свършеното през деня и да гласуват, така че да впише единодушието им в корабния дневник. После ги разпуска.
Зиглинде си тръгва първа, няма и секунда след като е обявен краят на сбирката, излиза от стаята, без да каже и дума, с неустрашимата стъпка на валкирия. Лошо са й избрали името, мисли си капитанът, трябвало е да я кръстят Брунхилде, а не Зиглинде. Пако и Рой си тръгват заедно, хващат се под ръка на път към салона за милионната им игра на го. Джулия пристъпва бавно след тях.
Само Хайнц остава с капитана. Стои пред него, като се полюлява леко на пети.
— Това не те ли тревожи? — пита след малко той.
Капитанът вдига поглед.
— Кое?
— Хипотезата на Зиглинде. За двигателна повреда.
— Не. Ни най-малко. Трябва ли?
Хайнц се усмихва странно, сякаш разтягането на устните крие истинската му усмивка.
— Този двигател ще ни отнесе от единия край на галактиката до другия, хиляда пъти ще ни пренася между двете пространства без никакъв проблем. Това ти го гарантирам.
Погледите им се срещат за миг. Капитанът се вглежда изпитателно в очите на другия мъж. Винаги е трудно да се каже дали Хайнц е откровен. Очите му са сини като на капитана, но много по-игриви и със съвсем различен нюанс на синьото — меко небесносиньо, съвсем различно от пронизващо леденосините ириси на капитана. И двамата са със светла северняшка коса, но и там има разлика. Косата на Хайнц е гъста, на вълни и с цвят на старо злато, а тази на капитана е остра, права и почти сребриста, не от възрастта, а просто от липса на пигмент. Те някак странно си приличат и в същото време са различни и в други отношения. Капитанът не смята Хайнц за свой приятел в нито един смисъл на понятието — ако можеше да си позволи да има приятели, което открай време представляваше трудност за него, Хайнц най-вероятно не би бил един от тях. Но все пак съществува известна доза уважение и доверие помежду им.
След кратко мълчание капитанът казва:
— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?
— По-скоро да те попитам.
— Питай, тогава.
— Чудех се дали няма някакъв проблем, свързан с Ноел.
Капитанът полага сериозни усилия да запази изражението си непроменено.
— Проблем? Какъв проблем?
— Напоследък ми се струва под необичайно голям стрес.
— Тя е сложен човек в сложна ситуация.
— Което важи за всички ни — спокойно отвръща Хайнц. — И все пак през последните дни ми се струва някак променена. Винаги е излъчвала ведрост — святост, ако ми позволиш да използвам тази дума. Вече не я долавям. Промяната се яви, струва ми се, долу-горе по времето, когато започна да играе го с нас. Лицето й е изопнато през цялото време. Движенията й са крайно напрегнати. Играе с някаква странна концентрация, от която ме побиват тръпки. И непрекъснато печели.
— А на теб ти е неприятно, че побеждава?
— Неприятно ми е, че тя държи толкова много на това. Рой също печелеше постоянно, но това беше просто защото е много добър играч и няма как да не победи. Ноел играе го, сякаш животът й зависи от това.
— Може би наистина зависи — казва капитанът.
Сянка на раздразнение се мярва в израза на Хайнц при поредното изплъзване на капитана от отговор. Да повтаря думите на събеседника си, е характерен речеви подход за него — сякаш се включва на автоматичен режим, един вид подсъзнателно обмисляне — и повечето хора са свикнали с това. Досега и Хайнц не е давал знак, че се дразни.
Той казва:
— Имам предвид, капитане, че според мен тя е на крачка от някакъв срив, и реших, че е важно да ти обърна внимание на това.
— Благодаря ти.
— Ноел е подложена на по-голям стрес и е по-крехка от всички нас. Не ми се иска да пострада.
— Нито на мен, Хайнц. Уверявам те.
Следва неудобно мълчание. Най-накрая Хайнц го нарушава: