— Ако е възможно да се разбере какво я притеснява и да й се предложи каквато там утеха би била от полза…
— Оценявам загрижеността ти — с каменно изражение го прекъсва капитанът. — Моля те да ми повярваш, когато казвам, че за мен Ноел е един от най-важните членове на експедицията и че правя всичко по силите си да поддържам спокойствието й.
— Всичко?
— Всичко — изрича капитанът по начин, който несъмнено показва, че разговорът е приключен.
Ноел сънува, че слепотата е вдигната от очите й. Обгражда я внезапна светлина, феноменални бели каскади от трептящо сияние и тя отваря очи, сяда в леглото, оглежда се с почуда и страхопочитание и си казва — това е маса, това е стол, ето така изглеждат статуетките ми, такава е черупката на морския ми таралеж. Изумена е от красотата на всичко в стаята си. Става и тръгва напред, отначало се препъва и протяга слепешката ръце, после като по магия възвръща равновесието си, учи се как да ходи по този нов начин, да преценява местоположението на нещата не по ехото и въздушните потоци, а чрез простичкото чудо да използва очите си. Залива я информация. Тръгва из стаята си, взема разни неща, гали ги, сравнява усещането за формите с действителния им вид, свързва познатия от докосване облик на предметите с новата информация, получена чрез възстановеното й като по чудо допълнително сетиво. После излиза от каютата си и тръгва по коридорите на кораба, откривайки лицата на своите спътници. Интуитивно разпознава всеки един. Ти си Рой, ти си Силвия, ти си Хайнц, ти си капитанът. Колкото и да е изненадващо, те в голяма степен изглеждат точно така, както си ги е представяла — Рой е пълен и румен, Силвия е крехка, капитанът е слаб и напрегнат, Хайнц е красив и непрекъснато се усмихва и така нататък, и така нататък, Елиът и Маркъс, и Чанг, и Джулия, и Хеспър, и Джована, и останалите, всички отговарят на очакванията й. Всички са красиви. Отива при прозореца, за който всички говорят, онзи, през който се вижда извънпространството, и плъзва поглед по сивотата, за която е чувала толкова много. Да, да, гледката през илюминатора е точно такава, каквато я описват — цял космос от чудеса, вълшебство от сложни пулсиращи тонове, слой върху слой пламенни вибрации, плискащи се навън към ръба на безграничната вселена. Нищо и всичко за гледане. Цял час стои тя пред плътните изблици на трептящи енергии, отдава им се и ги попива, и после, после, когато върховният миг на просветление, към който се е приближавала през този един час, я връхлита, тя осъзнава, че нещо не е наред. Ивон не е с нея. Ноел протяга ума си и не открива Ивон. Още веднъж. Не. Няма контакт. Не я открива. Незнайно как е разменила особената си дарба за нищожната способност да вижда.
Ивон? Ивон?
Нищо. Къде е Ивон?
Ивон не е с нея. Това е само сън, казва си Ноел, и тя скоро ще се събуди. Но не може да се събуди. Крещи ужасено. После най-сетне усеща Ивон. „Няма нищо — шепне Ивон през безмерната пропаст от пространство и време. — Тук съм, мила, тук съм, тук съм, точно както винаги съм била и ще бъда“ — достига я тихият глас на Ивон, издигнал се от дълбокия водовъртеж на невидими слънца. Да. Всичко е наред. Ноел отново усеща познатата близост. Ивон е там, до нея. Ноел прегръща разтреперана сестра си. Поглежда я. Вижда я за пръв път.
„Мога да виждам, Ивон! Мога да виждам!“
Ноел се сеща, че в първоначалния възторг от неочакваното проглеждане съвсем е забравила да погледне себе се, докато е тичала насам-натам, за да види всичко и всички. Просто не се е сетила. Огледалата никога не са били част от нейния свят. Но сега поглежда Ивон, което, разбира се, е все едно да погледне себе си — Ивон е красива, косата й е тъмна, лъскава и като от коприна, лицето й е гладко и издължено, чертите й са изящни, очите й — слепите й очи! — са живи и искрящи. Ноел казва на Ивон колко е красива, а Ивон се усмихва и кима, после двете се разсмиват и се прегръщат здраво, сетне се разплакват от щастие и обич, от едната радост, че са заедно, а после Ноел се събужда и, разбира се, светът около нея е тъмен както винаги.
Хайнц си тръгва най-после. Най-после.
Съществуват упражнения, които капитанът е усвоил в Лофотен, духовни умения, създадени така, че да възстановяват и поддържат спокойствието. Той се възползва от тях сега, диша бавно и дълбоко, изпълнява предписанията стъпка по стъпка. А после още веднъж.
Разговорът с Хайнц му се е сторил безкраен и дълбоко смущаващ и е оставил у него утайка на силно раздразнение, дотолкова, доколкото неговата фундаментално контролирана и уравновесена природа би позволила. Какво си мисли Хайнц, че капитанът не е забелязал тревожното състояние на Ноел, ли? Или че не му пука? Което значи, че Хайнц не знае нищо за появилите се наскоро проблеми в комуникацията между двете сестри. Не му е и работа да знае. Но капитанът е наясно; капитанът съзнава наличието на проблем; капитанът не се нуждае от помощта на Хайнц, за да разбере, че важен член на експедицията преживява тежък момент. А и във всеки случай, какво според Хайнц би могъл да направи капитанът по въпроса? Има ли нещо наум и ако е така, защо не го е изрекъл на глас? Онази негова ужасна, хитра усмивчица, която сякаш ти нашепва, че Хайнц премълчава нещо, което би ти било много полезно, стига той да си направи труда да те посвети в тайната. Не е трудно да решиш, че зад тази усмивка се крие по-малко, отколкото изглежда. Но дали е така?