— Когато направим промените в курса — казва той, — ще разберем ли, че нещо се случва, и ако е така, какво да очакваме?
— Нищо няма да усетим — обяснява му Джулия. — Нищо, което да доловим със сетивата си, във всеки случай. Не мисли за предстоящото като за ефекта при ускорение. Нито като за някакво друго познато ти физично явление, което си в състояние да проумееш.
— А ти ще можеш ли да го проумееш? — пита той.
— Не в смисъла, в който ти задаваш въпроса — отговаря му Джулия. — Аз няма да го проумея, нито ти, може би дори Зиглинде и Рой няма да успеят. Не се налага да го проумяваме. Трябва само да проработи.
— И ще проработи.
— Да. Да.
Ами, добре тогава, да проработи. Капитанът праща да повикат Ноел.
— Време е да уведомим Земята за промяната в курса — казва й той. — Ще пренасочим кораба към звездата на Планета A малко по-късно днес. Първата ни наблюдателна планетарна мисия започва.
Ноел кимва сериозно.
— Хората у дома ще бъдат много развълнувани от такава вест, сигурна съм. — Казва го по възможно най-безизразния начин, сякаш чете текст, който вижда за пръв път, и четенето не й се удава особено.
Последните му няколко срещи с Ноел са трудни за него. Онази странна история, когато лицето й беше изникнало пред очите му в най-неподходящия момент на съвкуплението му с Джулия, все още не му излизаше от ума, когато за пръв път след това се срещна лице в лице с истинската Ноел, и тя изглежда бе успяла да долови следи от неудобството му — по телесната му миризма, може би, по някаква нотка в гласа му, — защото веднага бе казала: „Нещо не е наред ли, капитане?“ Което той се бе постарал да отрече убедително. Но тя знаеше. Знаеше. Никога не пропускаше нюансите. Понякога беше трудно да отхвърлиш съмнението, че наистина може да прочете мислите на всеки, а не само на сестра си. Едва ли, всъщност. Най-вероятно просто слухът и обонянието й са изключително развити, за да компенсират липсващото сетиво, както често се случва при слепите хора. Въпреки това съмнението оставаше. Неприятно му беше, че го допуска дори, но му беше трудно да го отхвърли напълно. А мисълта, че за нея умът му е като отворена книга, му беше омразна, нетърпимо бе, че Ноел може да прочете там всичките му внимателно потиснати и погребани страхове, егоизъм, лицемерие и, да, срамна похот — изложени на показ, развяващи се като знамена на вятъра.
Напрежението между тях не се беше разсеяло и през следващите дни. Незнайно защо се чувстваше неудобно да остава насаме с нея, а тя пък се притесняваше от неговото смущение, това пък тревожеше него и така двамата се завъртяха в порочен кръг, прехвърляйки си топката, и чувствата им се отразяваха едни в други като образ, уловен между две огледала. Само че никой от тях не бе изрекъл и дума по въпроса.
— Смяташ ли, че ще можеш да предадеш съобщението сега? — пита капитанът.
— Мога да опитам, да — отвръща Ноел с известно колебание.
Смущенията се влошават с всеки изминал ден. Нито Ноел, нито Ивон могат да обяснят какво става. По липса на по-добро обяснение Ноел се е вкопчила в аналогията със слънчевите петна, макар да не е убедена в правотата й. Сестрите все още успяват да установят контакт по два пъти на ден, но това изисква все по-голямо усилие, защото почти всяко изречение трябва да се повтаря по два или три пъти, а цели параграфи въобще не успяват да преминат. Ноел изглежда уморена, дори измъчена. Единственото нещо, което малко я освежава или поне отклонява вниманието й от проблема, са игрите на го. Станала е истински майстор, победи дори шампиона Рой с две камъчета разлика. Макар все още да губи от време на време, играта й неизменно се отличава с изключителна оригиналност по своя замисъл и замах. Когато не играе, обикновено е вглъбена в себе си, точно както в момента — стои пред капитана в кабинета му, главата й е наведена, раменете — прегърбени, ръцете са отпуснати вяло, а слепите й очи вече не се опитват да срещнат неговите. Във всяко отношение се е отдалечила от заобикалящия я свят много повече, отколкото е била до началото на комуникационната криза.
Тази задълбочаваща се самота сигурно е ужасна за нея. Капитанът често копнее да й даде някакъв вид утеха, която да замести все по-изтъняващата връзка със сестра й — да я вземе в ръцете си, да я притисне до себе си, така че Ноел да усети простичката радост от съпричастието на друго човешко същество. Но не се осмелява. Бои се да не я обиди или да я уплаши, може би. Бои се и от друго — от собствените си чувства, напиращи, макар и все още в зародиш. Няма представа докъде могат да стигнат нещата, отпусне ли им веднъж юздите, затова го е страх дори да започне.