Дали е било така? Разбира се, че е било, твърди Хю. Данни за пътешествието на Мадок можели да се намерят в хрониките на Карадок от Ланкарфан, „История на Камбрия, сега наречена Уелс“, а кой бил той да нарича учения Карадок лъжец? Широко известно било, с готовност казваше Хю, било неоспорим факт, че някои ацтекски думи звучат почти идентично на съответните думи на уелски, както и че индианците на север чак до Големите равнини говорели на чист уелски език, когато по-късните европейски колонизатори пристигнали там. А вярно ли е, че кръвта на Мадок наистина тече във вените на Хю Морган? Кой би могъл да докаже обратното! Няма нито един уелсец, който да не може да проследи родословието си, по един или друг начин, до великите крале от стари времена, а Мадок е бил един от най-великите крале — в това съмнение нямало.
И така, този весел, румен потомък на Мадок беше напуснал зелената и мирна Земя, за да прекоси в сребърен куршум изгаряните от слънцето равнини на Меркурий, обикалял беше сухата пустош на Марс, рискувал беше дори с разяждащата атмосфера на Венера. Той сам беше проектирал и конструирал екипировката, която го предпазваше, херметизираните и бронирани всъдеходи, юнашките космически скафандри. Когато приключи с Венера, дойде ред на луните на външните планети. Навън, винаги навън — и именно на юпитеровия Ганимед пътят му се пресече с този на човека, който един ден щеше да стане първият капитан на „Вотан“.
Бяха чували един за друг, разбира се. В онези късни дни земното население беше толкова малобройно, а броят на хората с по-особена душевна настройка като тяхната така нищожен, че едва ли би било възможно да не са чували един за друг. Но дори и малък свят като Земята е достатъчно голям, така че двама мъже със скитнически дух да се движат свободно, без да се сблъскат, особено ако периодично прескачат до някоя от съседните планети.
Човекът, който един ден щеше да стане първият капитан на „Вотан“, търсеше живот. Не собствения си живот — него вече беше намерил и знаеше съвсем точно къде се намира центърът му. А живот извън себе си, живот далечен, животът на другите светове. На Меркурий живот нямаше — слънцето го беше стерилизирало през безумно продължителните дни между дългите периоди на ужасна нощ. Скритият релеф на Венера трудно можеше да се проучи подробно, макар да имаше надежда, че някакви организми, любители на изгарящи температури, може да са се развили в атмосфера от въглероден диоксид. А на Марс — суровия, червен, прашен Марс — микрофосили на четири милиона години говореха за древни бактерии и протозои, но нямаше данни да са оставили някакви живи потомци на този негостоприемен свят.
Луните на Юпитер и Сатурн обаче — Йо, Калисто, Япет, Титан, Ганимед…
— Отивам на Ганимед да търся микроби — беше казал човекът, който щеше да стане първият капитан, пет минути след като се беше запознал с Хю. — Конструирай ми шейна и костюм с протонна защита. И ела с мен.
Двамата бяха много различни. Хю — жизнерадостен, открит и приказлив — с изненада откри, че този затворен, резервиран и въобще несимпатичен човек му допада. Може да е било привличане на противоположности. Те бяха като огледални образи един на друг. И въпреки това искаха едно и също нещо.
Хю беше озадачен от странната комбинация на вятърничавост и задълбоченост в природата на скандинавеца — любопитният епизод с театралната кариера, прекъснала за години научната му дейност например, беше неразбираем за Хю, както и странните средновековни копнежи към някакво трансцендентално съвършенство, които изразяваше понякога и които също се струваха пълна глупост на Хю. Но въпреки всичко това те бързо откриха, че си допадат. И двамата бяха безстрашни, жадни, твърдо решени да търсят неща, които лежат отвъд спокойствието на опитомената цивилизация, в която се бяха родили.