Хю все още клати глава.
— Не, не, не ме разбра… не се опитвам да… не искам… не бих искал…
— Да бъдеш капитан?
— В никакъв случай. Ни най-малко. И двамата знаем, че капитанът не може да участва в екипа по кацането. Слушай бе, човек, за Бога, не се опитвам да ти узурпирам капитанските прерогативи и съвсем сериозно ти казвам, че не искам да заема мястото ти като капитан за следващата година. Дойдох просто да си поговорим за евентуалния състав на екипа по кацането и…
— Добре — произнася капитанът, толкова спокойно, сякаш обсъждат дали не наближава време за обяд. — Кажи ми тогава кои според теб трябва да слязат на повърхността на планетата.
Хю, смутен и почервенял, казва:
— Ами, ти и аз, естествено. Аз, за да управлявам бъгито, ти — за да проучиш биологическата ситуация. Както и Маркъс или Инелда за общия планетарен анализ. Така екипът е достатъчно голям да свърши работата, но не толкова, че да излагаме на риск неоправдано голям процент от екипажа.
Капитанът кимва. Но не казва нищо. Седи си мълчаливо, неразгадаем както винаги. Може би обмисля как е най-добре да отговори на казаното от Хю; може би просто си седи там, изпразнил мислите си, както се полага на един дзен монах, и чака Хю да се изнерви от мълчанието. И Хю наистина започва да нервничи. Хю смята, че познава този човек по-добре от всички останали на борда, и това сигурно е вярно. Но дори и така, той пак не го познава достатъчно добре. Осъзнава, че е преминал някаква непозволена граница, макар да не знае каква е тя.
След дълго мълчание, капитанът проговаря:
— Ти, аз и Маркъс. Или Инелда. Добре. Изброените със сигурност са достатъчно квалифицирани за целта. А кой ще стане следващият капитан? И това ли си измислил?
— Виж, пет пари не давам кой е капитан! Мен ме интересува екипът по кацането! Двамата с теб, братле, както беше на Йо, на Калисто, на Титан!…
— Да. Двамата с теб. И Маркъс или Инелда. За това се разбрахме. Има логика в такъв подбор. Но освен това ще ни трябва и нов капитан. — Усмихва се, но на Хю тази усмивка не му се струва по-топла от пейзажите на Калисто или Ганимед. — Според мен, изборът трябва да се проведе незабавно. А, после, след като бъде избран следващият капитан, аз ще определя състава на екипа по кацането като последния си акт на поста и той ще включва имената, които ти предложи. Наистина искаш да отидеш, нали, Хю?
— Стига си ме правил на глупак, ако обичаш. Разбира се, че искам!
— Тогава ми намери нов капитан — казва капитанът.
В Лофотен ме научиха как да се освобождавам от всички прояви на егото и да живея като напълно самостоятелна единица, която не си губи времето с копнежи и амбиции. И в този смисъл да бъда едно по-съвършено същество, което има по-голям шанс да постигне разтварянето на собственото „аз“, което е най-висшата цел на дисциплинирания ум.
Приех учението сериозно, да, наистина го приех. Макар у мен да остана неприятното чувство, че като се опитвам да стана съвършено самостоятелен и необвързан, аз всъщност съм на път да постигна върховното самовъзвеличаване, защото се подготвях да се превърна в бог, а какво е това, ако не самовъзвеличаване? Помня как ми се усмихна моят наставник, когато му казах всичко това. Явно самият той беше изминал същата пътека. Това било, каза той, парадоксът да се стремиш към неустремеността, затворен кръг, капан, и че нямало друг начин да се измъкнеш, освен да минеш право през него. Да вложиш цялата си амбиция с цел да се освободиш от нуждата от амбиции. Да упорстваш напред и все напред към освобождението от игото на целите. Да се подложиш на безмилостна самодисциплина в стремежа си да отхвърлиш желанието задължително да успееш в живота.
Е, така да е, казах си аз. Ти си едно несъвършено същество, което се мъчи да поеме по пътя към съвършенство, и е твърде вероятно да се натъкнеш на някой и друг проблем по този път. Направих всичко по силите си, предвид свойствените ограничения на материала, с който трябваше да работя, и като цяло смятам, че опитът, натрупан в Лофотен, ме приближи повече от всичко преди до онова, което търся, каквото и да е то. Само че вижте ме сега! Погледнете ме само! Къде отиде прословутата ми самостоятелност? Къде отиде безразличието ми към безплодните и несериозни стремежи?
Искам да бъда в екипа, който ще кацне на Планета A.
Искам го отчаяно. Отчаяно.
Усещам как вълнението се натрупва в мен денем и нощем с приближаването ни към нейното слънце. Усещам го във върховете на пръстите си, в гърлото си, в гърдите си, в топките си. Един нов свят! Търсеният нов свят, както може да се окаже! Ако той се окаже светът, където ще се заселим, то първите, стъпили на него, ще се превърнат в легендарни фигури за идните хилядолетия, в герои, дори в богове. Искам ли далечните ми потомци да мислят за мен като за бог? Явно искам. О, Лофотен, Лофотен, ти изглеждаш дори по-далечен, отколкото действително си! Всичките онези екзалтирани гмуркания в ледени езера, всичките голи спринтове в снега, всичкото постене, цялата медитация, фокусирането на мислите върху ясната бяла светлина… и ето ме тук, жадуващ за обожествяване, и колко идиотско е всичко това, колко достойно за презрение, колко абсурдно. И в същото време безспорно. Искам да ида там.