Което означава, че трябва да намеря някой, който да заеме мястото ми на капитан. Но кого? Кого? Доброволци няма. Никой не проявява дори слаб интерес. Много ще са доволни, ако просто си остана на поста. Като овце са, всичките, и никой не иска да заеме мястото ми на пастир. Трябваше да помисля за това още когато се съгласих да поема поста за първата година. Може и да съм помислил; може да съм решил, че това ще е поредната ценна възможност да дисциплинирам духа си, да поема отговорността за екипажа и кораба. Може дори да съм имал наум колко много добродетелност ще „придобия“, като се лиша от възможността да участвам в изследователския екип. Определено съм способен на такива безумия. А сега сам паднах в капана си.
Ноел докладва, че трудностите при предаването, с които се сблъсква през посредните седмици, като че ли са намалели след промяната в курса на кораба. Може би нейната теория за „слънчевите петна“ наистина е била вярна и статичният шум в главата й се е дължал на някакъв изцяло локален феномен. Ще видим. Във всеки случай, това е положително развитие, а положителните развития винаги са добре дошли. Тя обаче все още изглежда напрегната и някак странна. Седи половината ден и половината нощ в салона и играе го, сякаш играта е най-важното нещо във вселената, готова е да играе с всеки и неизменно побеждава с невиждана лекота. Каква мистерия е тази жена! На този пълен с особняци кораб тя определено е най-странната.
Освен ако Пако не е оплескал изчисленията си, сега сме само на няколко дни път от околностите на Планета A. Предвид въпросителните около собственото ми положение, откривам, че донякъде се надявам мястото да е толкова очевидно неподходящо за колонизация, че изследователската мисия да се окаже излишна. Но това е достоен за презрение идиотизъм от моя страна. Шансът е десет към едно в полза на проучвателната експедиция. Хю със сигурност ще е в екипа. Както и Инелда, струва ми се. И… аз? Това тепърва ще се решава. Силата на страха ми, че може би не ще имам право да сляза долу, е мярка за провала на лофотенското ми обучение, а колкото до нивото ми на тревожност по този въпрос… ами, то е смущаващо високо.
Сега трябва да свикам общо събрание и да проведа избори. И да уредя това, преди да съм се простил и с последните остатъци от самоуважението си, ако въобще са останали такива.
— Според корабния устав капитанът за всяка година може да бъде избран и с просто мнозинство — казва капитанът. — В случай че кандидатите са повече от двама, печели получилият най-много гласове, стига те да са трийсет и три процента от екипажа. Давам думата за предложения по кандидатурите.
Както винаги, когато целият екипаж е свикан на общо събрание, и сега петдесетимата са се събрали в големия централен коридор на най-горната палуба и заобикалят в отворено наполовина ветрило мястото, където стои капитанът. Гърбът му е опрян в преградната стена в задния край на коридора. Там може да застане така, че да е с лице към всички. Очите му се плъзгат ту насам, ту натам, от Леон към Елиът, към Хю, от Джована към Силвия, към Наташа, от Дейвид към Маркъс, към Зена, към Хайнц.
Никой не казва нищо.
Чанг и Рой, Ноел и Елизабет, Пако, Хеспър, Маркъс, Брус, Жан-Клод, Едмънд, Алтея, Лейла, Иможен, Чарлз. Капитанът поглежда в едната посока, после в другата. Вижда само безизразни лица.
— Капитанският пост се овакантява след пет дни — съобщава той, макар че този факт едва ли е новина за тях. — Давам думата за предложения. Моля, кандидатури за капитанския пост през следващата година.
Океан от смутени лица. Мръщения, коси погледи. Тишина. Тишина.
Най-накрая Пако се обажда:
— Предлагам Леон.
— Правя си отвод — казва Леон, още преди Пако да си е довършил изречението. — Не мога да бъда едновременно корабен лекар и капитан.