Гласуването отнема само няколко минути. Капитанът, който гласува последен, дава гласа си за Джулия.
— Така — казва той и поглежда към решетката, през която ще чуят гласа на корабния компютър. — Да чуем резултатите, моля.
И компютърът им съобщава, че Джулия е получила пет гласа, Хайнц е получил два, а Пако — един. Останалите четиридесет и двама са гласували въздържали се.
За миг капитанът губи ума и дума. Гласът му е потънал някъде. После лофотенското му обучение успява да поеме управлението и той изрича, почти спокойно:
— Изглежда нямаме необходимото съгласие.
— Какво ще правим сега? — пита Зена. — Пак ли ще гласуваме?
— Би било безполезно — капитанът произнася думите бавно и тежко. Взира се в лицата им, като отново се бори с гнева, който не е в правото си да покаже външно. — Позицията ви е повече от ясна. Никой от вас не желае поста.
— Искаме ти да го поемеш отново! — провиква се Елизабет.
— Да. Да. Това ми е ясно. Благодаря ви. Много ви благодаря.
Някои от тях изглеждат уплашени. Явно гневът му все пак си е проличал.
— Така да бъде — казва той. — Изборът се провали. Ще се подчиня на онова, което явно искате от мен. Ще остана на поста още една година.
В тайното им местенце на долната палуба Джулия се опитва да утеши разочарованието му от изборния резултат. Но лофотенските му умения вече са успели да го преведат през кризата и той постепенно се примирява с мисълта, че няма да стъпи на Планета A. Ще има и други светове след този, и някой ден той вече няма да е капитан и ще му бъде позволено да стъпи на тях и да ги изследва. Ако пък това е планетата, на която ще се заселят, той скоро ще я види. И в двата случая няма основателна причина да тъгува. Така че капитанът с радост приема утехата на гръдта й, на устните й, на бедрата й и на топлото местенце между тях. Но съчувствените й думи отхвърля нежно. Все пак й казва колко го е трогнало съгласието й да поеме капитанската щафета от него, така че той да участва в екипа по кацането. Не споменава обаче за онова толкова близко до любов чувство, връхлетяло го, когато бе приела кандидатурата й да остане. Вече беше осъзнал, че не е било наистина любов, а само топъл изблик на благодарност. Любовта и благодарността са различни неща — човек не се влюбва в отговор на получена услуга. Джулия му е мила — харесва я и я уважава, много. А онова, което двамата преживяват в тайната си ниша, определено му доставя голямо удоволствие. Но не мисли, че е влюбен в нея, и не иска да усложнява отношенията им с дискусии за илюзорни чувства.
Ноел, колкото и безразлична към всекидневието да изглежда, демонстрира изненадващ усет за значението на изборния резултат и последствията, които ще има той за него.
— Ужасно си разочарован, нали, задето няма да участваш в мисията по кацането? — казва тя, когато се срещат на следващата сутрин за редовната връзка със Земята.
— Разочарован — да. Но не чак ужасно разочарован. Много исках да отида. Но ще го преживея някак.
— Много ли ти е неприятно, че ще останеш капитан още един мандат?
— Само доколкото това не ми позволява да напусна кораба — отвръща той. — Самата работа не ми тежи. Приемам я като нещо, което трябва да свърша, и толкова.
Тя се обръща към него и отново го поглежда право в очите, по особения си начин, който някак зловещо отрича слепотата й.
— Ако някой от другите беше избран за капитан — казва тя, — тогава двамата с теб вече нямаше да се срещаме толкова често. Джулия, Пако или Хайнц щяха да ми диктуват рапортите, които да предавам на Земята.
Това го стряска. Въобще не се е замислял за тази страна на проблема.