— Но сега няма да ни се наложи да си лишим от тях.
— Да. Няма.
Поема ръката й между своите и лекичко я стисва, само за миг. Необвързващ жест на добри чувства, нищо повече. После предлага да се хващат на работа.
— Статичните шумове пак се появиха — казва му тя.
— Така ли? Кога? — Доволен е от смяната на темата, но новата определено не е от най-добрите.
— Започна през нощта. Все едно було се спуска върху ума ми. Между мен и Ивон.
— Но все още можеш да я достигнеш?
— Не съм се опитвала. Предполагам, че ще мога. Но тъкмо си помислих, че всичко е наред, и ето че сега…
— През последните няколко месеца пътувахме в междузвездното пространство — изтъква той. — А сега пак се приближаваме към една от звездите.
— Когато бях на Земята — възразява Ноел, — от Слънцето ме деляха само деветдесет и три милиона мили, а не сме имали никакъв проблем с връзката, дори когато сме били на големи разстояния една от друга.
— Дори когато сте били на срещуположни точки от земната повърхност — уточнява той, — пак сте били съвсем близко, почти една до друга, в сравнение със сегашните разстояния.
— Все още мисля, че разстоянието няма нищо общо с това. Сигурно е нещо, свързано със звездите, но не знам какво може да е то. Звезди, които не са като нашето слънце, може би. Но всъщност не го разбирам и толкова. — Сега тя взима ръката му и я стиска доста по-силно, отколкото той бе стиснал нейната само преди минута. — Мразя нещо да застава между мен и Ивон. Страх ме е. По-ужасно нещо от това не мога да си представя.
Дошъл е моментът да излязат от извънпространството и да решат дали да опитат пробно кацане на света, който Зед Хеспър нарече Планета A. Дошъл е моментът да разберат дали „Вотан“ наистина може да прескача от едната вселена в другата по начин, който се поддава на контрол, а остане ли веднъж това изпитание зад гърба им, ще разберат дали информацията, предоставена им от уредите на Зед Хеспър — всичките онези невъзможно подробни данни за звезди, планети, атмосферен състав и полярни ледени шапки, — представлява верен доклад за реални компоненти от реалната вселена, или е просто комплект от имагинерни построения, чиято връзка с реалността е не по-силна от напевите и отварите на някой древен магьосник.
Джулия отговаря за първата част от работата — да изведе кораба от извънпространството. В по-голямата си част това означава да зададе на корабния компютър правилните параметри в правилната последователност, а после да даде последната команда — в присъствието на капитана, който да въведе вярната официална парола, — която задейства цялата поредица от заложени команди. А после да чакат дали резултатът ще отговаря на очакваното и до каква степен.
Така и правят, стъпка по стъпка. И се оказва, че маневрата е успешна.
Отначало изглежда така, сякаш нищо не се е случило. Не бяха усетили нищо доловимо при прехода в извънпространството след старта на полета, не усетиха нищо и сега, при излизането. Никакво усещане, че те обръщат с хастара навън (или с хастара навътре), никакви безумни крясъци по коридорите, никакви светлинни изригвания на ярки цветове от единия до другия край на видимия спектър или извън него.
Липсват каквито и да било признаци, че нещо се е променило на борда на „Вотан“. С едно изключение — внезапно, изумително, като по чудо пулсиращата сива празнота от преплитащи се енергийни полета, която всеки от тях е виждал в илюминатора през изминалата година, изведнъж е изчезнала и пред очите на пътешествениците се е ширнало черно като катран небе, шеметно златно слънце, не много по-различно от онова, под което са се родили, и планети, пръснати около него като разпилян наниз ярки мъниста. Една, две, три, четири, пет, шест планети, май са толкова.
Гледката е зашеметяваща, след като цяла година са виждали само величествената, но еднообразна вълниста тъкан на извънпространството, което е обвивало кораба като втора кожа. Сбралите се около големия илюминатор пътешественици избухват в радостни викове, ръкопляскания, лудешки смях, чуват се дори и няколко развълнувани подсмърчания.
Капитанът е на телефона и говори с Хеспър, който и в момента се е сврял в стаичката си долу.
— Какво ще кажеш, Хеспър? — пита капитанът. — Това ли е мястото?
— Това е мястото, заявява Хеспър. Съвсем точно са избрали пътя си през мътните океани на извънпространството — Пако трябва да получи поздравления — и сега се намират току в центъра на звездната система на неговата Планета A. Самата Планета A е четвъртата от шестте свята, обикалящи около слънцето от тип G2, напомня му Хеспър.