Земята, която се вижда на неколкостотин километра под тях, изглежда доста мърлява обаче — сухи, светлокафяви полета, изолирани петна от дребни, редки храсталаци, тук-там по някое ниско каменисто възвишение, но нищо интересно като геоложка формация. На изток се виждат заоблени хълмове. Планета A изглежда си няма истински планински терени. На Хю пейзажът му изглежда някак стар и уморен. Равнинен, ерозирал пейзаж, износен, сякаш е стоял бездейно тук в продължение на много дълго време.
Не е много обещаващо място, където да сложат началото на новата Земя, мисли си той. Но вече сме тук и ще видим каквото има да се види.
— Приземяване — съобщава той на капитана, който седи в контролната зала на „Вотан“, на двадесет хиляди километра над тях, докато сондата извършва перфектно автоматично кацане в сърцето на обширна плитка падина, може би кратер от някакъв древен космически сблъсък, вдлъбнала се като огромна купа посред просторно сухо плато.
Пейзажът, решава Хю, отблизо въобще не изглежда толкова вълшебно подобен на земния. Небето има лек зеленикав оттенък. Позицията на слънцето не е точно такава, каквато е очаквал, а с няколко градуса изместена встрани, точно колкото да се набива в очите. Единствените живи неща наоколо са малки туфи храсти с жълти връхчета, пръснати тук-там по склоновете на падината. Стволовете им са катраненочерни и усукани като тирбушон, с тънки разклонения под странен ъгъл, които също изглеждат напълно чуждоземни. Дори подредбата им изглежда странна — растат на дълги, елипсовидни пръстени, може би по стотина храста във всеки, и всеки пръстен е разположен на забележително еднакво разстояние спрямо съседите си. Сякаш е някакъв странен парк. Но това е пустиня в един очевидно ненаселен свят, а не нечий парк. Нещо във връзка с тази прецизна подредба го смущава.
Скалните форми наоколо — ръбати черни пирамидални кули, високи по петдесет-шестдесет метра — също оставят усещането за нещо нередно, някаква едва доловима фалшива нотка. Сякаш казват, съвсем дискретно, че са преминали през процеси на формиране и ерозия, които не са съвсем същите като тези на Земята.
Разбрали са се Хю да е първият, който ще излезе от апарата. Той е главният изследовател и капитан на малкия кораб и това шоу е негово, от начало до край. А и той няма търпение да го направи, да слезе по стълбата, да стъпи на тази чужда земя и да изрече първите думи на първия човек, озовал се на планета извън Слънчевата система. Но той е твърде опитен изследовател, за да се втурне прибързано навън, колкото и голямо да е нетърпението му. Преди това му предстои да се погрижи за някои досадни подробности. Определянето и записването на точните им координати, на външната температура, на геофизическите замервания, за да е сигурно, че сондата не е кацнала на някое нестабилно място и няма да се катурне, щом той излезе от нея и наруши моментното й равновесие, и така нататък, и така нататък. Всичко това отнема близо час.
Докато се занимава с тези неща, по някое време си дава сметка, че са го обзели странни усещания.
Безпокойство. Неразположение някакво. Тревога може би.
Тези усещания са нетипични за него. Хю е енергичен и темпераментен човек, комуто чувства като объркване, напрегнатост, безпокойство и тревожност са напълно чужди. Като цяло той е предпазлив и внимателен — полезни черти за човек, за когото е висше удоволствие да изследва непознати и опасни места, — но склонността към тревожност не е част от психическата му настройка.
А сега изпитва значителна тревога. Знае, че обзелото го усещане може да се нарече тревога, защото има някакъв странен възел в стомаха му и в гърлото му се е настанила буца, която му пречи да преглъща, а е чел, че това са симптоми на тревога, която е вид страх. Досега не е имал такива симптоми, поне доколкото си спомня, нито пък е изпитвал някакъв друг вид страх.