„Какво по дяволите, какво по дяволите, какво по дяволите, какво по дяволите…“
Хю знае, че трябва да се вземе в ръце. Не иска другите да разберат какво става с него. Само секунди са минали, откакто е излязъл от сондата, и първоначалният му тревожен вик е единственият знак, който е дал досега, че нещо не е наред.
Сега силата, придобита през десетилетията на високи постижения и самообладание, поема юздите. Това няма как да се случва на него, казва си, защото той не е от хората, на които се случват такива неща — точка. Първоначалното усещане за потрес, когато ботушът му бе докоснал земята, е отстъпило пред нещо като поносима тревожност с постоянен интензитет — той изглежда започва да свиква с ефекта. Не му харесва, никак не му харесва, но вече се учи как да го понася, може би.
Отдалечава се с още пет-шест стъпки от сондата, спира, поема си дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж. Изправя рамене, изпъва максимално тялото си. Изтиква прииждащата вълна от ужас обратно надолу по тялото си, милиметър по милиметър, надолу през краката, глезените, пръстите.
Така.
Страхът още е там, опитва се да се промъкне обратно в гърдите му и да стисне в юмрук сърцето му, а после да продължи нататък, към дробовете му, гърлото, мозъка. Но той вече го държи на каишка, каквото и да е. Повече или по-малко. Присъствието му го обърква и плаши, но той успява да го държи на разстояние, с цената на значителна умствена и духовна енергия. Налага се да води постоянна борба с всепроникващото желание да пищи, да плаче и да размахва диво ръце. Само че в тази борба той е победител и вече може да продължи по план, а именно да огледа това място.
Но ето че чува тих стон вляво от себе си, който насочва вниманието му към факта, че не е сам навън. Някой от другите е излязъл от сондата, без да изчака сигнала му — стонът вероятно е резултат от ефекта на нажежената скара при първия допир с повърхността на планетата.
— Хей! — извиква той. — Не ви ли казах да стоите вътре, докато не ви дам знак?
Излезлият е Маркъс, вижда той. Което е още по-зле — беше избрал Джована да излезе втора, след него. Маркъс беше напуснал сондата по свое решение, без да си изчака реда, и сега, някак замаян и дезориентиран, се мотае в неправилни кръгове около основата на стълбата, рие с пета пръстта и вдига малки облачета прах.
— И аз излизам — съобщава по връзката Джована. — Никак не ми е приятно да стоя затворена тук.
— Не, чакай… — опитва да я спре Хю, но вече е късно. Джована се е провряла през люка и започва да слиза по стълбата. Капитанът казва нещо в слушалките, явно пита какво става там долу, но Хю няма време да му отговаря точно сега. Той все още се бори с изблиците на безпричинен ужас, които сякаш извират на пулсации от земята наоколо му, освен това трябва спешно да възстанови контрола над екипажа си. Затичва се към Маркъс, който е спрял да рие пръстта и сега ходи, или по-точно залита на зигзаг, отдалечавайки се от сондата.
— Маркъс! — остро извиква Хю. — Спри където си, Маркъс! Това е заповед!
Маркъс спира нерешително. Но само след няколко секунди пак тръгва — безцелно, напосоки, със залитане, по широка извита траектория, която скоро започва отново да го отдалечава от сондата.
— Не знам — казва Джована, сякаш в отговор на въпрос, който Хю не е задал. — Чувствам се… странно, Хю.
— Странно в какъв смисъл? — Старае се гласът му да прозвучи абсолютно нормално.
— Уплашена. Странно е. — Срам прекосява лицето й. — Все едно сънувам кошмар. Само дето знам, че съм будна. Будна съм, нали, Хю?
— Съвсем будна — потвърждава той. Значи не е единственият. И другите двама го усещат. Интересно. Интересно. И някак странно успокоително, поне доколкото лично го засяга. За експедицията обаче новината не изглежда добра. Хю хваща тромаво Джована за китката. — Хайде. Да настигнем Маркъс, преди да се е отдалечил твърде много.
Маркъс вече е на трийсетина метра от тях. Като продължава да държи Джована за китката — няма как да е сигурен до каква степен се владее тя в момента, а не иска да гони и нея, — Хю тръгва към Маркъс по равната прашна земя, като наполовина влачи Джована след себе си. След миг тя сякаш влиза в ритъм, нагажда се към малко по-слабата гравитация и двамата вече се движат по-целенасочено. Минава малко повече от минута, докато настигнат Маркъс, който спира и се обръща с лице към тях като притисната лисица, после се спуска напред, протегнал и двете си ръце в жест на отчаяна молба.