— О, Исусе, Исусе, Исусе — започва да мънка той в проточен стон. Изрича архаичното име, име, което няма никакво истинско значение за него и за когото и да било от тях, но незнайно как носи утеха. — Толкова ме е страх, Хю!
— Сега как си, момче? — пита Хю. Хваща едната му ръка и дава знак на Джована да поеме другата. И ето че тримата се държат за ръце като деца, застанали в кръг, взират се объркано един в друг, докато капитанът, далеч в орбита над тях, продължава да засипва през слушалките Хю с въпроси, на които той все още не е в състояние да отговори. Дрезгав хлипащ звук долита откъм Маркъс през слушалките. Джована демонстрира по-добро самообладание, но лицето й все още е сгърчено от страх.
Хю проверява собствения си душевен климат. Все още е бурен. Защото докато е в движение, поел контрол над нещата и действайки по познатия начин, като силен и ефикасен водач, изглежда е в състояние да пребори паниката. Спре ли обаче да се движи, ужасът моментално се надига отново, заплашвайки да пробие защитата му.
Близостта с другите двама помага малко. Сега всеки от тях съзнава, че ефектът е валиден за всички им, че се отразява еднакво на всеки един от тях. Докато стоят така, хванати за ръце, някаква увереност протича като ток помежду им, осигурявайки им допълнителна сила, която да използват срещу помитащите вълни от чист, безпричинен страх, който все така ги атакува безмилостно.
— Какво точно изпитваш? — пита Хю.
Маркъс изглежда не е в състояние да изрече нещо членоразделно. Промрънква едва-едва, после млъква. Джована явно е в по-добра форма.
— Все едно ме връхлитат всички неща, от които съм се страхувала като малка, само че омесени в един голям ужас. Кошмарите, които не изчезват дори след като са ме събудили. Окото, което се отваря в стената и ме гледа. Насекомите с огромни тракащи челюсти, които излизат от гардероба. Змиите в долния край на леглото ми.
— И започна още вътре, в сондата?
— Веднага щом кацнахме, да. Но навън е по-зле. Много по-зле. И ти ли изпитваш нещо такова?
— Да — замислено казва Хю. — Кажи-речи същото.
Кажи-речи, да. Зъбите го сърбят, гъделичкат го, сякаш нарастват, докато изпълнят цялата му уста. Пулсиране в слабините, но не от приятния вид. Нащърбени парчета лед се движат в корема му. И непрекъснато онзи неизменен, ударно туптящ ужас, ужас, ужас. Неуморен нервен импулс, който активира отговарящи за чувството на страх синапси, каквито дори не е предполагал, че има в тялото си.
Нищо чудно, че както изглежда на тази планета не са се развили по-висши форми на живот. Животинската еволюция тук си е намерила майстора. Всяка нервна система, която е достатъчно развита да ръководи различните хомеостатични процеси, необходими на по-висшите форми на живот, би била твърде сложна, за да издържи на този постоянен обстрел със страх и ужас. Никоя нервна система, по-сложна от тази на буболечките и червеите, не би издържала дълго, преди да се предаде.
— На какво се дължи според теб? — пита Джована. — И какво ще правим?
— Не знам — е отговорът и на двата ти въпроса — казва й той.
После се обръща към слушащите го на „Вотан“:
— Сблъскахме се с малък проблем тук, долу. Излязохме от сондата и изглежда всички страдаме от неизвестен вид колективен психически срив. Не откриваме очевидна причина. Просто се случва. Започна от момента на кацането. Сякаш това място е…
В този миг откъм Маркъс внезапно долита зловещ звук като от повръщане.
— … обитавано от духове, или нещо такова — довършва Хю.
Маркъс се е отделил от другите двама и дращи по шлема на скафандъра си. Преди Хю да е успял да стори нещо, Маркъс отваря предното стъкло на шлема си и вдишва нефилтрирания въздух на този чужд свят, първият човек, направил такова нещо. И по-точно, повръща във въздуха на този чужд свят, което е и причината да отвори шлема си. Хю го гледа безпомощно как се превива на две, разтърсен от най-жестокия пристъп на повръщане, който командирът на малкия им екипаж е виждал някога. Маркъс пада на колене, като се гърчи конвулсивно. Хваща се през корема и продължава да бълва струи прозрачна течност, сякаш безкрай.
Маркъс не е особено приятна гледка в момента, но ако не друго, поне им осигурява полезен тест за ефекта на тукашната атмосфера върху човешките дробове, което така или иначе им предстоеше да направят, докато са на повърхността. И ефектът досега е неутрален, което означава, че по нищо не личи Маркъс да е пострадал от съприкосновението на въздуха с дробовете му. Разбира се, трябва да се има предвид фактът, че при такова тежко психическо разстройство като неговото, едно дребно дихателно увреждане би могло да остане незабелязано.