Най-накрая Маркъс се изправя на крака. Изглежда някак изтръпнал и объркан, но малко по-спокоен отпреди, сякаш този остър пристъп на неразположение му е помогнал да се вземе в ръце.
— Е? — казва Хю, може би малко по-грубо, отколкото трябва. — Сега по-добре ли се чувстваш?
Маркъс не отговаря.
— Поне ни кажи нещо за атмосферата. Как е на дишане?
Маркъс го гледа втренчено с помътени очи. След малко устните му потрепват. Речевите центрове обаче явно не сработват.
— Аз… аз…
Лошо. Съвсем се е скапал.
Хю, колкото и да е странно, открива, че почти се е нагодил към паническия ефект на това място. Не му харесва — всъщност направо му е противно, — но сега, когато вече е сигурен, че не става дума за някакво внезапно умопомрачение на собствения му разсъдък, а по-скоро е нещо характерно за това неприятно място, успява да капсулира и отстрани най-лошите му проявления. Плътта му продължава да се гърчи, да, и студени костеливи пръсти все така шарят по малкия му мозък, да не говорим за крайно неприятните признаци за надвиснала чревна активност. Но имат да вършат работа тук, тестове да провеждат, куп неща да проучват и Хю съзнателно насочва мислите си към това, което пък му помага да се справи с другото.
Казва, обръщайки се колкото към спътниците си на „Вотан“, толкова и към Джована и неадекватния Маркъс:
— Съществуват много възможности. Една от тях е, че това място е населено с разумни форми на живот, които ние не сме в състояние да усетим и които ни облъчват с някакъв умопомрачаващ лъч. Звучи крайно невероятно, но на този етап не можем да изключим нито една възможност. Хрумна ми също, че причината може да е в самата планета, която ни облъчва с психични замърсители, нещо като ментална радиоактивност. Което звучи също толкова невероятно, признавам. Но и двете идеи, колкото и да са абсурдни, ми звучат по-приемливо от третата, според която човешките същества по природа притежават някакъв вроден синдром на ужаса, който се активира, щом стъпим на друга обитаема планета освен Земята, нещо като магьосническо заклинание, само че вградено дълбоко в нервната ни система в някой етап на еволюционния процес с цел да ни попречи, Бог знае защо, да се заселим на някоя друга… Маркъс! Проклет да си, Маркъс, върни се!
Маркъс е хукнал да бяга току посред разсъжденията му на глас и сега тича — не залита, не се препъва, а тича, колкото го държат краката — през неравния, изгорен от слънцето терен, който бяха избрали за първото кацане.
— Мамка му — промърморва Хю и хуква след него.
Маркъс се изкачва тичешком по склона на падината, в която са кацнали. Движи се с налудничава прецизност покрай елипсовидните жълтоглави храсталаци, описвайки осмици между тях, заобикаляйки едната отгоре и следващата отдолу, като постепенно изкачва ниския склон. Хю го гони тромаво. Маркъс е млад, дългокрак и строен; Хю е с петнайсет години по-стар и е сложен другояче, поради което бързото бягане никога не е било сред любимите му занимания в свободното време. На всичкото отгоре бягането изглежда засилва неприятния ефект на това място — всяка тежка стъпка изстрелва нова доза отчаяние като електрически удар нагоре по краката му право към мозъка. Никога преди не е усещал духа си толкова беззащитен. Изкушението да се откаже от гонитбата, да се просне свит на топка и да захленчи като бебе е огромно.
Но Хю въпреки всичко продължава да тича напред. Знае, че трябва да настигне Маркъс, който явно не в състояние да се владее, и да го завлече в сондата, преди да се е наранил тежко, както бяга като луд през пустинята.
Маркъс обаче се движи така, сякаш е решил да пробяга половин континент преди да спре, за да си поеме дъх, и Хю много скоро открива, че е останал без сили, дробовете му хриптят, остра болка го реже отстрани, а левият му крак сякаш е окуцял. А и коефициентът на ужас пак е започнал да расте, приближавайки се към първоначалните нива след излизането от сондата. Може да се застави да бяга, може да отблъсне демоничната психична радиация на това място, но двете едновременно изглежда не са му по силите.
Спира рязко, наполовина изкачил склона, дъхът му излиза на болезнени спазматични хрипове и за пръв път в живота си е на крачка да се разплаче. Маркъс е изчезнал зад ръба на падината, изгубил се е сред черната корона от заострените като зъби на хищник скали, които обточват горната й граница.