Джована, благословена да е, настига на бегом Хю, докато той се олюлява, неспособен да направи и една крачка повече.
— Видя ли го накъде отиде? — пита тя.
Хю призовава остатъците от самообладанието си с цената на върховен разход на енергия и посочва към ръба над тях.
— Някъде там. В онзи лабиринт от остри скали.
Тя кима.
— А ти добре ли си?
— Добре съм. Направо съм върхът. Давай да се качваме там и да го намерим.
Държат се за ръце, докато изкачват склона. И отново усещат благотворния ефект на физическия контакт, макар и през дебелите ръкавици на скафандрите им. Хю налага по-бавна крачка отпреди — получава тревожни сигнали от гърдите си, които са знак, че засега ще е по-добре да не тича. Наклонът към ръба на падината не е толкова малък, колкото им се е сторило от центъра й. А земята е неравна, много неравна, дебнат ги неочаквани пясъчни ямички навсякъде, гадни плетеници от полегнали, жилави пълзящи растения и уморително количество остри, нестабилни камъни точно там, където си решил да стъпиш.
Накрая все пак стигат до върха. От другата страна ги чака доста стръмен склон, който води към обширна равнина, изпъстрена със същите жълти храсти, които и тук растат на същите елипсовидни групички. И тук всяка групичка е странно разположена с математическа прецизност на равни разстояния от съседите си. Няколко високи, грозни дървета с редки корони се виждат зад храстите, а още по-нататък изглежда започва напълно равна савана, която се проточва до хоризонта.
В първия миг не виждат и следа от Маркъс.
После Джована си поема рязко дъх и посочва. Хю проследява посоката на ръката й надолу по склона. Маркъс. Да.
Маркъс лежи на стотина метра под тях, по очи, ръцете му са увити около плоска правоъгълна скала, сякаш я е прегърнал. По ъгъла, който главата му сключва с раменете обаче, Хю разбира, че новината няма да е добра, но въпреки това се чувства задължен да слезе при него толкова бързо, колкото позволяват уморените му крака и претовареното сърце. Тревогата, която го залива сега, е съвсем различна по вид от онази, с която планетата е пълнила главата му през последните два часа.
Коленичи до Маркъс. Сега вече вижда, че Маркъс всъщност не е прегърнал скалата, а се е проснал отгоре й, ръцете му висят от двете й страни, а бузата му е притисната до плоската й повърхност, където главата му се е ударила, когато се е спънал и паднал. Има дълбока порезна рана, костта направо е хлътнала. Струйка кръв се стича от ъгълчето на устата му и друга от едната му ноздра. Устните му са разтворени и отпуснати. Очите му са отворени, но с празен поглед. Той не диша. Вратът му, решава Хю, е счупен.
Хю трескаво се опитва да си спомни кога за последен път е виждал мъртъв човек. Преди двадесет години може би, или даже тридесет. Смъртта не е обичайно събитие в неговия свят, още по-малко при човек на възрастта на Маркъс. Случва се по някоя злощастна злополука, да, много рядко, но в общи линии смъртта не се смята за нормална при хора, по-млади от един век. Абсурдната, безсмислена смърт на този млад човек тук, в този чужд свят, е истински удар за Хю. Над и отвъд особените неща, които Планета A причинява на разсъдъка му от момента на кацането, напълно отделно от всичко това, Хю е обзет от горещ прилив на чиста скръб, потрес и пълна безнадеждност, които препълват душата му. За миг коленете му поддават и той с огромно усилие надмогва пристъпа на внезапна слабост. Тази планета го учи на неща за границите на издръжливостта му, която някога е смятал за безгранична.
— Какво можем да направим? — пита Джована. — Има ли нещо в аптечката, с което да…
Хю избухва в смях. Това е толкова груб смях, че тя се дръпва встрани от него и на Хю му идва дай се извини, но не го прави.
— Единственото, което трябва да сторим — казва той, колкото се може по-меко, — е да го вдигнем и да го пренесем до сондата, предполагам. Това е всичко. Другият вариант, значително по-практичен, би бил да го оставим тук, като натрупаме купчина камъни, които да обозначат мястото, но всъщност не можем да постъпим така, както и сама се сещаш. Поне без разрешение. Единственото, което не можем да направим, Джована, е да го върнем към живот.
Капитанът се намесва за пореден път, настоявайки да му кажат какво става.
— Имаме нещастен случай — мрачно съобщава Хю. Бесен е на себе си, макар да знае, че случилото се не е по негова вина. — Нещо тук направо те подлудява. Маркъс се паникьоса и побягна. Нагоре по склона и отвъд хребета. По нанадолнището се е спънал, ударил си е главата в един камък при падането и си е счупил глупавия врат.