За миг в другия край се възцарява мълчание.
— Казваш, че е мъртъв, така ли, Хю? — най-накрая проговаря капитанът.
— Точно това казвам, да.
— Искаш ли да говориш с Леон?
— За какво? — грубо пита Хю. — Дишане уста в уста? Маркъс наистина е мъртъв и такъв ще си остане. Никой не може да го съживи, нито аз, нито Леон, ако го доведа тук, нито самият Исус Христос. Повярвай ми. — Ето го пак Исус Христос, мисли си Хю. Старите митове упорито изскачат на повърхността. Изглежда нещо на тази планета те кара да се уповаваш на божествена помощ. — Или Зевс, докато сме на темата — процежда Хю, все още ядосан, ядосан на капитана, на Маркъс, на себе си, на вселената.
Капитанът отново забавя отговора си.
— Според мен тази планета не става за живеене — казва Хю, когато мълчанието се проточва непоносимо. — Това не е окончателното ми заключение, но изводът се налага от само себе си. Има нещо много особено тук, някакво психично поле, което започва да ти действа веднага щом стъпиш на повърхността й и не отслабва след това. Просто непрекъснато се чувстваш ужасно, непрекъснато и толкоз. На моменти е по-зле, в други — малко по-добре, но като цяло е отвратително. Разбираш ли за какво ти говоря, капитане?
— Следяхме разговорите ви. Имаме някаква представа за какво става въпрос.
— Нямате си представа, никаква. Само си мислите, че имате. Какво да правя с Маркъс? Тук ли да го погреба?
— Не. Вземи го с вас.
— Мислиш, че не е наистина мъртъв, нали?
— Мисля, че ще е по-разумно да спасим поне част от него за корабната банка с органи, отколкото да го напъхаме в някаква дупка в земята — аргументира се капитанът с известно раздразнение. — Връщате се веднага, нали?
— Не.
— Не?
— Това би означавало да прекратим мисията, капитане. Това ли искаш да направя?
— Каза, че мястото не става за живеене.
— Казах, че според мен не става живеене. Огледали сме само една съвсем малка част от планетата. Ами ако това психично поле, стига да е такова въобще, е някакъв ограничен местен феномен? Поне бих могъл да проверя още някой район, преди да отпишем мисията като пълен провал.
— Мисията вече ни струва един живот, Хю.
— Именно. Точно затова искам да съм абсолютно сигурен, че не можем да използваме планетата, преди да сме се отказали. Маркъс наистина ще е загинал напразно, ако позволим една злополука, колкото и неприятна да е тя, да ни прогони от планета, която сме могли да използваме, ако си бяхме направили труда да я огледаме отвсякъде.
Следва поредното проточило се мълчание откъм кораба. Хю се чуди как ли се е отразила смъртта на Маркъс на капитана и другите на борда на „Вотан“. Самият той е започнал да проявява все по-голямо безразличие, дава си сметка Хю. Разкривеното тяло на Маркъс, което лежи току в краката му, вече му се струва просто некачествено сглобена кукла.
За пореден път Хю е принуден пръв да наруши мълчанието:
— Нареждаш ли ми да прекратя мисията, капитане?
— Не. Не ти нареждам това. Какво точно смяташ да правиш, Хю?
— Първоначалният ми план беше да тръгна към брега на океана, който е недалеч оттук, но сега няма смисъл. Вместо това ще кацнем на друг континент да видим как ще е там. Ако и там регистрираме същия негативен резултат, веднага се връщаме при вас на кораба. Заедно с Маркъс, както ме помоли. Какво ще кажеш?
— Действай — казва капитанът. — Провери още един континент, щом така искаш.
Хю затваря шлема на Маркъс и дава знак на Джована. Двамата пренасят мъртвия си спътник нагоре по склона, после надолу по обратната му страна и през падината към сондата. Задачата не е лесна, въпреки че Маркъс не е едър човек и че гравитацията е малко по-слаба от обичайната за тях. Депресиращото излъчване на планетата гризе душите им, изпъждайки волята и силите им. Но все някак успяват. Натикват Маркъс в ускорителното му кресло и на свой ред се вмъкват в своите.
Джована казва:
— Наистина ли ще огледаш и друго място, преди да се върнем?
— Наистина ще го направя, да. Смяташ, че няма да можеш да го понесеш ли?
— Смятам, че си губим времето.
— На същото мнение съм — съгласява се Хю. — Само че работихме много, за да стигнем дотук. Ако не опитам още веднъж, до края на живота си ще се чудя дали не съм прибързал с решението си да си тръгна. Направи го заради мен, Джована. Просто не мога да й обърна гръб толкова бързо.