— Въпреки че Маркъс седи до нас и…
— Въпреки това — казва той. Вече задава на компютъра команда за излитане. Сондата извършва процедурите по херметизация, люкът се затваря плавно и обичайната поредица от съобщения обявява готовността на малкия кораб да излети. Хю не прави опит да поеме пилотирането — твърде изцеден е от станалото и единственото му желание е да се отпусне в ускорителното кресло и да остави нещата да се случват сами, поне за известно време.
Вече са във въздуха. Летят на изток, на височина от хиляда километра, над спокоен сиво-зелен океан с почти неподвижна повърхност, която изглежда някак странно мазна. Нощ се спуска постепенно около тях и скоро ги обгръща мрак. Планетата няма луна. Звездите на този черен като катран фон светят почти толкова ярко, колкото се виждат от космоса. Хю оглежда небето и се опитва да подреди непознатите модели в съзвездия. Онова там, мисли си той, прилича на дърво с огромни пернати клони, друго очертание му напомня на кучешка глава, трето — на воин с копие в ръката. Опитва се да покаже тези фигури на Джована, но тя не успява да ги види, колкото и да я насочва Хю към ключовите звезди, а постепенно и самият той ги губи в бъркотията на яркото космическо множество.
Сондата отново лети над земя. Зазорява се в зелено. Хю минава на ръчно управление и търси подходящо място за кацане.
Този континент представлява огромна пустиня, море от оранжеви дюни. Може и да не излъчва кошмарни вълни като събрата си в западното полукълбо, но и така не изглежда особено подходящ за заселване. От въздуха Хю не вижда нищо, което да прилича на река, езеро или поток дори — само пясък и още пясък, ниски плосковърхи хълмове между скупчените дюни и тук-там изолирани петна мрачна, проскубана растителност. Само че той е дошъл тук да провери нещо конкретно и смята да осъществи намерението си.
Спуска внимателно сондата в обрулен от вятъра район, където дюните са изтикани встрани, и задава начало на процедурите по отваряне на люка. Само че негостоприемството на този свят е станало видно още при кацането. Хю отново усеща ледените, костеливи пръсти да дращят по мозъка му, червата му се бунтуват, върнало се е и убеждението, че паяжина от някаква зловеща тъкан бавно обгръща сърцето му.
Това гадно място е прокълнато, казва си той.
Поглежда към Джована. Тя кима. Значи и тя го усеща.
— Нека все пак излезем — предлага Хю.
— Защо?
— За да кажем, че сме излезли. Хайде.
Джована свива рамене, измъква се от ускорителното кресло и го следва навън. Както преди, вълните от страх стават по-интензивни, когато стъпват на земята. Хю вдига поглед към просветляващото утринно небе. Изпълва го неоснователното убеждение, че там горе кръжат крилати същества, макар досега да не е видял никакви представители на животински свят, летящи или други — огромни, плъзгащи се чудовища с остри зъби и големи черни крила, сигурен е, подобни на прилепи зверове, готови всеки миг да се спуснат към тях и да обвият лицата им с кошмарните си криле.
Няма нищо в небето. Никакви чудовища. И едно облаче няма.
Въпреки това го е страх от тях. Представя си, че чува свистящите звуци на шеметното им пикиране надолу, тежкия плясък на огромните криле, които го обгръщат. Усеща сухата им, грапава, изпъната кожа. Обонянието му се задръства от прежурената им миризма. Дъхът му спира и сърцето му се блъска в гърдите. Вдига ръка към гърлото си. Задушава се. Определено се задушава.
Издържа още миг. После внезапно отваря наличника на шлема си и изпълва дробовете си с въздуха на тази ужасна планета.
Въздухът е студен, остър, рядък, като въздуха на Марс, ако Марс имаше въздух. Има някакъв неприятен вкус като на лекарство, нагарча — без съмнение някакъв непознат химически елемент, който тук е в по-голямо количество, отколкото Хю е свикнал да вдишва. Но той въпреки това го вдишва жадно, шумно, с пълни гърди.
Джована го наблюдава тревожно.
— Защо правиш това? — пита тя.
Хю не иска да й казва нищо за летящи чудовища, за огромни крила от грапава кожа, които се впиват безжалостно в лицето му, за да му спрат притока на въздух. Казва само:
— Пътувах дълго, докато стигна тук. Искам да вдишам въздуха на друг свят, преди да си тръгна.