— Ами ако е опасно да го дишаш?
— Нали Маркъс го вдиша — възразява Хю. — Най-обикновен въздух. Кислород, азот, въглероден диоксид и още няколко неща. Какво опасно може да има в това?
— Маркъс е мъртъв.
— Не заради въздуха — напомня Хю. Но след още няколко вдишвания затваря шлема си. Атмосферата на Планета A оставя неприятен химически вкус в ноздрите и гърлото му, но според него това е без значение — нищо чудно и то да е плод на въображението му, поредния жизнерадостен психотрик на Планета A, поредната й демонстрация.
Дошли са тук да изследват. Така че чинно тръгват на малък обход — петдесет метра в едната посока, тридесет в другата. Джована разравя песъчливата пръст и открива колония от лъскави насекоми, сякаш направени от метал, които заангажират за няколко минути любопитството й на учен.
Повече от ясно е обаче, че същата душевна слабост ги поразява и тук, както и на първия континент. Хю продължава да наблюдава небето за чудовища, Джована не успява да се концентрира дълго върху проучванията си. И двамата са завладени от една и съща силна тревожност, макар да не го признават на глас. Какъвто и да е този ефект, той явно не е от локално естество, щом две случайно избрани места дават еднакъв резултат, а се излъчва от самото ядро на планетата към цялата й повърхност.
Хю поглежда към Джована. Външно тя запазва спокойствие, но лицето й е бледо и лъщи от пот. Явно и тя като него вече е усвоила някаква техника да държи на каишка ужасите на Планета A, но също толкова явно е усилието, което тази борба изисква и от нея. Планета, където през цялото време си на крачка да запищиш от ужасен и неоснователен страх, не е най-разумният избор за втория дом на човечеството.
— Няма смисъл — казва той. — Давай да се махаме оттук.
— Да. Най-добре.
Връщат се в сондата. Маркъс, което едва ли е изненада, е точно там, където са го оставили — в ускорителното си кресло. Да го открият където и да било другаде, би било истинско основание за потрес и въпреки това Хю потръпва при вида на овързания за креслото труп. Джована, която идва след него, отклонява поглед встрани от Маркъс, докато се настанява на мястото си.
— Е? — пита тя, докато Хю задава на компютъра инструкциите за полета. — Ще опитаме ли на още някое място?
— Не — заявява Хю. — Видяхме предостатъчно.
Капитанът казва:
— Значи смяташ, че е напълно безнадеждно? Че никога не бихме могли да свикнем с психичните ефекти?
Хю разперва големите си ръце, вперил поглед в месестите връхчета на пръстите си, вместо в човека насреща. Това е третият ден, след като се е върнал на звездния кораб. Двамата с Джована току-що са излезли от полагащата се след външна мисия карантина, след детайлна проверка, която да потвърди, че не са донесли със себе си някакви потенциално опасни чуждопланетни микроорганизми.
— Не мога да кажа, че никога няма да свикнем с тях — отвръща той на капитана. — Откъде бих могъл да знам? След петстотин години или след хиляда може и да ги заобичаме дори. Възможно така да свикнем с тази обръщаща стомаха дезориентация, че да ни липсва, ако внезапно изчезне. Но не ми се вижда много вероятно.
— Трудно ми е да разбера как е възможно една планета да излъчва психично поле с толкова мощен ефект, че…
— И на мен ми е трудно да го разбера, братле. Само че аз го почувствах и си беше съвсем истинско, и не приличаше на нищо, което съм чувствал дотогава. Някаква сила, която въздейства на мозъка ми. Сякаш там долу има някакъв физичен феномен, който действа като гигантски ускорител и смуче някак информация от нервната система на всеки сложен организъм. Не казвам, че точно за това става въпрос. Просто твърдя, че ефектът съществува, каквато и да е причината, и че от него ти настръхва косата. Поне лицевите ми косми настръхнаха до един. И Джованините. Маркъс пък изпадна в такава дива паника, че съвсем обезумя. Разбира се, както казах, винаги съществува шанс след време да свикнем с това. Човешкият вид е изключително адаптивен. Но би ли искал да живееш в подобен ужас? Що за цена ще трябва да платим, за да свикнем, а, капитане?
Капитанът, който следи внимателно изражението и интонацията на Хю, благодари на съдбата, че е разполагал с човек като него за тази мисия. Хю е може би най-стабилният човек на борда на „Вотан“ и със сигурност най-безстрашният, макар че като се замисли, шумният, фучащ Пако не му отстъпва с много. Хю е дълбоко разтърсен от кацането на Планета A — по това няма две мнения. И не само смъртта на Маркъс му се е отразила толкова зле. Изглежда, че проблемът се крие в самата планета. Планетата трябва да е непоносима.