За капитана е в известна степен разочароващо, че Планета A се е оказала неподходяща. Иска му се експедицията бързо да открие място за заселване, преди дългото заточение на борда на „Вотан“ да е нанесло неизбежни психически поражения върху хората. Освен това съжалява, че няма да може сам да изследва повърхността на планетата, колкото и ужасно да изглежда това място. Но крайно негативният доклад на Хю не му оставя друг избор, освен да отпише Планета A и да поведе кораба към следващата му спирка.
Нищо от това не е казал на глас обаче. Хю, след като не получава отговор от капитана на последния си въпрос, най-накрая отново взема думата:
— И без това мястото е гадно за живеене. Цялата повърхност е от суха по-суха. Земеделието ще ни се опре, а и няма данни да съществуват местни еквиваленти на земните селскостопански животни. Ще ни…
— Да. Добре, Хю. Няма да се заселим там.
Напрегнатото лице на Хю се разтапя от облекчение, сякаш тайничко се е страхувал, че капитанът въпреки всичко ще настои да опитат колонизация.
— Няма я, и още как — казва той. — Радвам се, че си съгласен с мен по този въпрос. — Двамата мъже стоят. Почти еднакви са на ръст, капитанът — навярно с един-два сантиметра по-висок, но Хю е два пъти по-едър и с повече от четиридесет килограма по-тежък. Той стисва капитана в силна мечешка прегръдка. — Много гадно си прекарах там долу, братле — тихо прошепва в ухото му.
— Знам — казва капитанът. — Хайде. Да идем на заупокойната служба за Маркъс.
Капитанът определено не я чака с нетърпение. Не е предполагал, че такова нещо ще се окаже част от задълженията му на капитан, и не е съвсем наясно какво трябва да каже. Но изглежда е необходимо да каже нещо. Хората на „Вотан“ са приели много тежко смъртта на Маркъс.
Не че Маркъс беше кой знае каква важна фигура в неписаната социална йерархия, появила се в малкото им общество. Той беше тих, може би малко срамежлив, като цяло необщителен. Не беше сред редовните играчи на го, нито се беше стремил да завърже някаква сериозна интимна връзка с друг член на екипажа. Капитанът знае, че е имал кратки, неангажиращи забежки със Селест, Иможен и Наташа, а може би и с други, но явно по принцип е предпочитал да остане един от десетината пътешественици, които избягваха всякакъв вид официални сексуални отношения с определен човек.
Не, самият факт, че Маркъс е мъртъв, а не мястото му в социалния живот на кораба, ги е разтърсил толкова дълбоко. Били са петдесет; сега са четиридесет и девет; още първата им мисия извън капсулираното пространство на кораба е довела до намаляване на броя им. Това е тежка рана. А сега трябва да се съобразяват и със създалия се дисбаланс. Вече няма да има двадесет и пет двойки, когато се стигне до създаването на деца. Дали на новата Земя пътешествениците наистина биха се придържали към старите моногамни традиции на брака, е нещо, което нито капитанът, нито някой друг знае на този етап, разбира се. Тези традиции отдавна се разпадат на Земята и няма основателна причина да ги възкресяват в древната им стриктна форма сред звездите. Сега обаче е повече от сигурно, че в един момент ще им се наложи да избягат в някаква степен от традициите, защото в идеалния случай от всекиго би се очаквало да играе активна роля в населяването на новия свят, или такава поне е общата концепция на този етап, а сега ще е невъзможно за всяка жена от експедицията да се намери един и само един мъж. При определени обстоятелства това може да се окаже проблем. Но истинският проблем е, че бяха свикнали да се смятат за едва ли не безсмъртни, тук, вътре в тази машина, която се носи безмълвно из космоса с немислима скорост, а сега тази сладка илюзия е разбита на пух и прах още първия път, когато неколцина от тях са си подали носа извън Ноевия им ковчег.
Джулия беше намекнала на капитана, че би било добре да направят заупокойна служба. Нещо като общ катарзис, публичен акт на изцеление — от това имаха нужда. Всички са потресени от смъртта, но някои — Елизабет, Алтея, Жан-Клод и още един-двама — изглеждат направо смазани. Днес телата се самоизцеляват до известна степен; душите — в по-малка. След завръщането на групата по кацането Леон непрекъснато раздава психоактивни лекарства на онези, които се нуждаят от медикаментозна терапия; Едмънд, Алберто, Мария и Ноори, всичките с известна дарба в психотерапията, се опитват да помогнат на по-тежко засегнатите; капитанът, за своя огромна изненада, дори е видял обикновено дистанцираната Ноел да прегръща разплакалата Елизабет в банята и да гали нежно разтърсваните й от хлипове рамене. Някакво всеобщо признание за обхваналата ги скръб може би е най-добрият начин да сложат точка, беше му казала Джулия, и капитанът е съгласен с нея.