Всички се събират на обичайното място за общи събрания, а капитанът опира гръб на обичайната преградна стена, с лице към тях.
Отначало му е трудно да намери точните думи. Не става въпрос за сценична треска — точно той няма такива проблеми, — а по-скоро за чувство на неадекватност, за фундаментална неспособност да се справи със задачата. Безстрастната му природа едва ли е най-подходящата за тази цел. Но той е капитанът, избран с огромно мнозинство при потеглянето им от Земята и преизбран още веднъж година по-късно. Негово е задължението да говори.
— Приятели… — подхваща той и колебанието му започва да се стопява. Всички са обърнали лица към него. — Приятели, всички ние сме дълбоко наранени от смъртта на Маркъс и сега всички трябва да се помолим за изцеление. Но накъде да се обърнем в молитвите си? Към кого да ги отправим? Като раса, ние сме надживели боговете си. Дори се гордеем, че сме отхвърлили всякакви суеверия и живеем в свят, където царува реалното, осезаемото, измеримото. И все пак… все пак… в моменти като този…
Те го гледат напрегнато. Може би се чудят накъде бие.
— Маркъс е мъртъв и никакви думи не ще го върнат. И самата молитва, дори да имаше богове и боговете да ни чуваха, не би могла да го върне. Ако има богове, то Маркъс е отишъл при тях по тяхна воля, и ние не бихме имали друг избор, освен да се преклоним пред волята им. А ако, както всички ние сме дълбоко убедени, няма богове…
Тук млъква. Мести поглед от едно лице към второ, към трето, от Хайнц към Хю и Пако, от Елизабет към Ноел и Селест, поглежда към Лейла, сетне към Рой, Зена, търси признаци на безпокойство, озадаченост, раздразнение. Но не. Не. Напълно е приковал вниманието им.
— В древни времена — продължава той — сигурно би ни било по-лесно да се справим с това. Бихме си казали, че такава е била волята на боговете или волята на някой определен бог Маркъс да умре млад на едно непознато и враждебно място, а после щяхме да се върнем към всекидневието си, спокойни с убеждението, че делата на боговете са неведоми и няма нужда да търсим обяснение за тях, освен елементарното обяснение, че каквото се е случило, е било предопределено да се случи. Това е било в една по-простичка епоха. Съвременните хора са се отървали от боговете; останал ни е проблемът сами да откриваме обясненията или да живеем без такива. Аз настоятелно ви моля да изберете второто. Смъртта на Маркъс беше злополука. И не се нуждае от обяснение. Винаги са съществували рискове при изследователска мисия и макар по-голямата част от човечеството да е забравила това, точно ние би трябвало да го помним. Маркъс смело дойде тук с нас, сред звездите, да ни помогне да намерим нов дом за човешката раса. Смело се спусна с Джована и Хю на повърхността на планетата, която се вижда през илюминатора; и там се сблъска с нещо, оказало се непосилно за него, и то го унищожи. Така да е. В нашия случай най-простичкото обяснение е най-добро. Като цяло, човечеството вече не поема рискове. Ние обаче сме изключение. Ние, петдесетимата човеци, избрахме да съживим готовността да се поемат рискове, готовност, която повечето от нас са изгубили. Маркъс е едва първата жертва на тази готовност. Него вече го няма и ние скърбим за смъртта му. Скърбим за загубата му, защото той беше млад, беше човек с потенциал да допринесе много за света, който един ден ще построим, но сега той не ще може да го направи; и защото бе лишен от възможността да изпита радостта на удовлетворението, което успехът на нашата мисия ще ни донесе; и защото беше един от нас. Най-вече според мен скърбим, защото беше един от нас. Но дали това наистина е причина да скърбим? Той все още е един от нас. И винаги ще бъде. Докато откриваме пътя си сред звездите към Планета B, Планета C, а ако е необходимо до Планети X, и Y, и Z и по-нататък, ние ще носим Маркъс с нас — той е първият от нашите мъченици, първият, дал живота си в името на великото начинание, което сме подели. Маркъс си отиде. Маркъс загина. Той изпълняваше функцията си като един от нас и загина заради това. Силно подозирам, че и други от нас ще срещнат подобна съдба, преди пътуването ни да завърши. Така да бъде. Ние охотно прегърнахме всички рискове, когато оставихме дома, приятелите, семействата и света си, за да поемем на това пътешествие сред звездите. Отказахме се от сигурността на един дълъг, безопасен и удобен живот на Земята в замяна на наградите — и опасностите — на едно приключение, каквото хората не са предприемали досега. А с течение на времето малко вероятно е който и да било от нас да сметне задачата ни за удобна и още по-малко за безопасна. Маркъс е мъртъв, много преди времето си. Така да е. Така да е. Вече е отвъд всяка болка, отвъд всяка несигурност и неудобство, отвъд мисълта за провал и поражение. В това следва да намерим утеха. Но трябва да се погрижим, приятели — заради самите нас, не заради него, — смъртта на Маркъс да не остане безсмислена. Трябва да продължаваме напред и напред, и напред, ако се наложи, от единия край на космоса до другия, ако трябва, докато намерим свят, където да се заселим. И когато стигнем там — а ние ще стигнем там, — трябва да се погрижим нашите деца и децата на децата ни да помнят името на Маркъс, първия мъченик на нашето начинание, дал живота си в името на техния свят. Когато пишем историята на нашето пътуване, името на Маркъс ще бъде вписано с огнени букви. Така ще го направим безсмъртен. Както ще бъдем безсмъртни и всички ние — величествени легендарни фигури, полубогове, дори богове може би — в мислите на хората от онзи нов свят. Ние, които си нямаме богове, на които да се помолим, ще станем богове, мисля аз, за жителите на бъдещата нова Земя. Безсмъртни богове, всички ние. Маркъс просто стана безсмъртен по-рано от нас, останалите, това е всичко.