Той свива рамене. Незнайно как тази грозна идея му е влязла под кожата, колкото и противоречиви да са аргументите му дори в собствените му уши. Вижда какъв ефект имат думите му върху нея — озадачеността се превръща в недоумение, — но усеща, че вече е стигнал твърде далеч, за да се върне назад.
— След шест месеца вече ще им е писнало до смърт и от нас, и от комюникетата ни. А може и по-скоро. Ще престанат да ни обръщат внимание. След година ще са ни забравили.
Тя изглежда сащисана. Ноздрите й потрепват разтревожено. Обикновено лицето й е маска на спокойствието. Сега не е.
— В много особено настроение си днес, капитане!
— Така ли? Е, може и да си права.
— Не мисля, че си циник по природа. Няма нищо цинично в теб, точно обратното. А ето че днес… говориш такива… такива… — Поколебава се и млъква.
— Такива неприемливи неща?
— Да.
— Може пък просто да съм реалист. Опитвам се да бъда такъв. Реалист, точно така. Реалист същото ли е като циник?
— Защо смяташ, че трябва да си слагаш някакъв етикет?
— Това е важна част от реализма.
— Ти не знаеш какво е реализъм. Ти не знаеш какъв си, капитане.
Нейната контраатака, ако е такава, го удивлява не по-малко от собственото му избухване. Това е една нова Ноел — развълнувана, настървена. Само за секунди разговорът излиза от контрол — твърде зареден с емоции, твърде личен. Тя никога не му е говорила така преди. Същото важи и за него. Той казва неща, в които не вярва; тя изрича неща, които далеч прехвърлят границите на обичайната й кротка резервираност. Сякаш въздухът е наситен с някакво зловредно електричество, статично поле, което влияе на нормалното им поведение, като прави и двамата необичайно напрегнати и агресивни.
Капитанът усеща наченки на паника. Ако наруши деликатния баланс на съзнанието й, дали това няма да попречи на връзката с далечната Ивон?
И въпреки това желанието да кръстосат още веднъж саби надделява.
— А ти знаеш ли какъв съм?
— Ти си човек, който търси себе си. Точно затова си пожелал да тръгнеш на това далечно пътуване.
Той клати отривисто глава, макар да съзнава колко безсмислен е подобен невербален език със събеседник като Ноел.
— О, не, не, не. Твърде елементарно, Ноел. Твърде лесно.
— Казват, че някога си бил известен актьор. Не е ли така? А след това си се занимавал с биология и си направил голямо откритие на една от луните на Юпитер. Или беше на Сатурн? После си станал монах на някакъв пустинен остров. А сега си капитан на първия космически кораб. Аз поне не откривам никаква последователност в заниманията ти. Кой си ти, капитане? Знаеш ли?
— Знам, разбира се. — Но не си прави труда да обоснове този отговор. Думите й са неразбираеми за него. Самият той ясно съзира логиката в необичайната си кариера, за него е очевидно как всяко нещо неизбежно е водело към следващото. Би могъл да й го обясни, но нещо го възпира, гордост може би. Не смята да се извинява за живота си. Което го лишава от единствения смислен аргумент, с който да продължи престрелката. Може само да обърне собственото й оръжие срещу нея.
— Ами ти? — пита той, все така ядосано. — Можеш ли да отговориш на такъв въпрос?
— Мисля, че мога.
— Ами кажи тогава. Същите неща, които ме попита мен. Покажи ми как се прави, става ли? Ти защо пожела да дойдеш тук, Ноел? Какво търсиш ти? Хайде. Кажи ми! Кажи ми!
Тя спуска клепачи над невиждащите си очи и не казва нищо. Тялото й не помръдва, пръстите й са здраво преплетени, устните — стиснати, диша неравномерно. Обръща глава от едната на другата страна няколко пъти, прави го много бавно, като ранено животно, което се опитва да се отърси от болката.
Капитанът не казва нищо — най-сетне е изчерпал запаса си от първокурснически простотии и се страхува, че с казаното дотук вече е нанесъл ужасни щети. Той знае защо е тук Ноел и тя е наясно, че той знае. И как би могъл да не знае? Тя е жизненоважна за мисията, участието й в нея е не толкова въпрос на избор, колкото неизбежното приемане на наложен покров, свързан с пожертването на единственото ценно нещо в живота й. Самият факт, че я е попитал, е достоен за презрение.
Гърлото му е сухо, сърцето му препуска. Цялото му поведение от последните няколко минути го озадачава. Сякаш е бил обладан от зъл дух, точно така. Обсебен. Прави опит да се свърже отново с личността, която смята за своя, и след миг му се струва, че е успял да постигне някаква степен на контакт с човека, за когото се смята.