Сега тя прави решителен опит да усили сигнала от своята страна. Обръща се към нервния център в основата на гръбнака си, събужда енергиите му, използва ги да подсили вибрационния тон на следващия център, насочва го да пришпори най-висшия център от всички до максималния му хармоничен капацитет. Опитва целия спектър на енергийни честоти. Нищо. Нищо. Побиват я тръпки; сгушва рамене; видимо е изтощена от усилието, бледа, едва си поема дъх.
— Не мога да пробия — прошепва тя. — Ивон е там, усещам я, знам, че се опитва да ме чуе. Но не мога да предам никакво членоразделно съобщение.
Намират се на сто, двеста или кой знае колко светлинни години от Земята и единственият им канал за свръзка е блокиран. Капитанът внезапно се усеща връхлетян от смразяващ ужас с много лица. Не могат да съобщят нищо на родния свят; не могат да приемат нищо. Всъщност не би трябвало да има значение, но има. Има огромно значение. Корабът, самоподдържащият се автономен кораб, се е превърнал в мушица в лапите на ураган. Навсякъде около тях цари мрак. Сега пътешествениците летят на сляпо, напред към недрата на една непозната вселена, сами, сами, сами.
Седи сам в контролната зала и размишлява. Дава си сметка, че е предал Ноел, безпомощно изоставяйки я в момент на нужда, смачкан от огромния товар на нейната загуба, защото за нея загубата е дори по-голяма, отколкото за тях. Навсякъде около него безсмислено примигват датчици. Оглупял е от дълбочината на внезапно погълналото го отчаяние.
Толкова самомнително беше твърдял, че въобще не им е притрябвала връзка със Земята, а сега, когато връзката се е прекъснала, трепери от страх. Направо не може да се познае в този нов, разнищен човек. Всичко е станало съвършено различно. Няма правила. Хората никога не са били толкова далеч от дома и неуловимата, невидима връзка между двете сестри е била пъпната им връв, дава си сметка той, а сега сестрите са разделени и пъпната връв я няма. Няма я. Космосът е голям, а корабът им е много малък. Излиза в коридора и притиска лице към илюминатора — и сивотата на пространството между световете от другата страна на тънката преграда, завихрена в големи и малки въртежи, сивотата, която му се е струвала толкова красива и така пълна с откровения, сега му се подиграва с непоносимата си огромност. Подиграва му се и го изкушава едновременно. Скочи в мен, вика тя. Скачай, хайде скачай, изгуби се в мен, удави се в мен.
Нечии тихи стъпки зад него. Ноел. Докосва с ръка превитите му, напрегнати рамене.
— Няма страшно — прошепва тя. — Преувеличаваш. Не прави трагедия от това.
Но то си е трагедия. Най-вече за нея, за нея и за Ивон. Удивен е, че дори й е хрумнало да го утешава в този момент, когато той би следвало да подкрепя нея. Ноел и Ивон винаги са живели в състояние на най-дълбок съюз, съюз, който е принципно неразбираем за всеки друг човек, а сега съюзът помежду им се е разпаднал. Колко е храбра, мисли си той. Колко е силна пред лицето на тази лична катастрофа.
Но знае също, че това е и негова лична катастрофа, негова трагедия, тяхна, на всички и на всеки поотделно. Всички те са откъснати. Изгубени навеки в мъгливо мълчание. Каквито и триумфи да постигнат оттук нататък, ако въобще се стигне до триумфи, никога не ще успеят да ги споделят с родния свят. Или поне през следващия век или повече, докато новината за постиженията им допълзи до Земята с каквато там конвенционална комуникационна вълна я изпратят. Никой от петдесетимата, които плават сред звездите на борда на „Вотан“, не би могъл да се надява, че още ще е жив тогава.
Откъм салона, надолу по коридора, долитат звуци на песен. Силни гласове — Елиът, Чанг, Леон. Те още не знаят какво е станало.
Капитанът още не се е обърнал. Нещо като въздишка, а може би стон се изплъзва от Ноел зад гърба му. Той се завърта рязко, сграбчва я и я притиска към себе си. Усеща я как трепери. Утешава я на свой ред, както тя е утешавала него преди миг.
— Да, да, да, да — шепти той. С ръка около раменете й, той се обръща, така че и двамата да застанат с лице към илюминатора. Сякаш би могла да види. Извънпространството танцува и къкри на сантиметри от носа му, току отвъд прозрачния щит. Тази трептяща сивота, този дълбок, безкраен кладенец от празнота, неговият велик свят между световете. Сега той го плаши. Усеща бръснещия вятър, който помита нищото зад илюминатора и минава през самия кораб — ледения вятър, сухия вятър, убийствения вятър, пораждащ се от сивата незнайност, всички сурови, сухи, убийствени ветрове, които бичуват Земята, носейки пожари и лудост, горещите ветрове и студените ветрове, мистрала, самума. Не, мисли си той. Не. Насилва се да прогони страха от вятъра. Казва си, че това е приятен ветрец, прохладен, сладък ветрец, вятърът на живота. Откъде му е хрумнало, че светът отвъд илюминатора го заплашва? До днес винаги му е било приятно да стои тук и да се взира навън — колко е красиво там, красиво до екстаз, винаги е мислил така! И е така. Така е. Ноел трепери в прегръдките му, сякаш и тя вижда същото и той постепенно се успокоява, отново започва да открива красота в гледката на извънпространствения свят. Колко е тъжно, мисли си, че вече не ще можем да разкажем никому за това, освен един на друг.