Привидната причина да прекрати дискусията — че трябвало да се концентрират върху предизвикателството, което им отправя Планета B — е достатъчно основателна сама по себе си. Но зад нея се крие нещо съвсем различно, крие се съчувствие и загриженост към най-крехкия член на корабната им общност. Той е видял, макар на другите явно да е убягнало, страха, пробягал по лицето на Ноел; чул е лекото трепване в гласа й. Да предположим, че тези ангели, или каквото са там, наистина съществуват, да предположим, че тя би могла по някакъв начин да отвори ума си за тях, откъде биха могли да знаят какво ще се случи с нея тогава? В мислите му веднага се бяха намърдали всички онези старогръцки легенди за жени, които искали да бъдат прегърнати от този или онзи бог в цялата му мощ, и желанието им било изпълнено, в резултат на което нещастниците изгаряли на пепел, поразени от пълното великолепие на божеството. Би следвало да обмислят, много внимателно, всички последствия от мисловния съюз между Ноел и едно от тези предполагаеми същества от бездната, преди да я тласнат към него.
Така че желанието да защити Ноел се крие зад обявената на глас причина да преустанови временно проекта. И защото — той не е сигурен защо — чувства неохота да сподели това свое тайно желание с другите, е избрал да го скрие зад едно приемливо, но не първостепенно обяснение, което ще постигне същата цел. Това определено беше манипулативна постъпка.
Егоизмът е скрит още едно ниво по-дълбоко. Ами ако Ноел се опита да говори с тези същества и успее, и даже постигне някакво съгласие с тях, така че каналът за връзка със сестра й се отвори отново? Какво щеше да стане тогава с неговата трудно спечелена сделка за правото да участва в мисията по кацането на Планета B в замяна на съгласието му да поеме за трета година капитанския пост? Много от тях, подозира той, са гласували за промяната в устава само защото са вярвали, че контактът със Земята се е прекъснал завинаги и че вече не са длъжни да се подчиняват на неудобните правила, наложени им от родната планета. Но ако този контакт се възстанови…
Следователно той беше отложил въпроса за ангелите по три причини, и трите основателни — едната беше продиктувана от разума, втората от сърцето, третата от егоизма му.
Но капитанът знае, че абатът, ако имаше начин да се консултира с него по този въпрос, би насочил вниманието си върху третата от причините и би го попитал дали другите две биха натежали на везните, ако третата не е била движещата сила зад постъпката му — а на този въпрос той не би могъл да отговори задоволително. Никога нямаше задоволителни отговори на въпросите на абата. Той никога не осъждаше; това го оставяше на самия теб; но пък и никога не бе възможно да го заблудиш.
Останал сам в каютата си, капитанът затваря очи и страховитата фигура на абата се възправя като жива пред вътрешния му взор — нисък, тънък човек, почти без плът, само кости и жили, без възраст, без умора. Трябва да беше на стотина години, но никой не би се учудил особено, ако се окажеше, че е на два пъти по толкова или три пъти, или пък че се е появил на белия свят в края на плейстоцена. Изглеждаше неунищожим. Незабравимо лице — широко чело, гъста и къдрава тъмна коса, пронизващи виолетови очи, остър нос, почти липсващи устни. Никой не знаеше името му. Беше просто абатът. Той ли е основал манастира? И това никой не знаеше. Обитателите на манастира не се задълбочаваха в исторически проучвания. Бяха там, той също; той беше абатът. Отвъд това, почти нищо друго нямаше значение.
Капитанът се прекланяше пред него. В часа преди съмване, когато ставаше и слизаше при ледения бряг за първия дневен ритуал по самодисциплиниране, винаги заварваше абата там, коленичил досами водата, с ръце под повърхността. Не за да умъртви плътта, не за да си навлече греха на гордостта, като демонстрира колко болка може да понесе, а просто за да подсили концентрацията си, да прочисти ума си. Всички лофотенски упражнения бяха такива. Братята ги изпълняваха заради самите тях, а не за да убедят другите или дори самите себе си в голямата си святост. Светостта нямаше място тук — манастирът, в тази изцяло светска епоха, беше изцяло светски по своята ориентация.
За миг капитанът се връща към онези лофотенски дни. Неравната верига на голите, скалисти острови, издигащи се като шиповете по гърба на потопен под водата гигантски динозавър в морето край северозападното, осеяно с фиорди крайбрежие на Норвегия. Суров пейзаж беше онзи. Тъмният, бурен Вестфиорд, който ги отделяше от континента. Покритите със сняг високопланински върхове, които се издигат стръмно в далечината като стена от сбръчкан гранит. Оскъдните кръпки зелена трева; подгизналите, обрасли с червени боровинки тресавища; широката, зловеща гръд на Атлантическия океан, ширнала се на запад. Някога островите са се използвали за риболов, но пасажите сребриста треска отдавна се изчезнали, а с тях и рибарските селца, препитавали се от изобилния улов. Сега островите са празни в по-голямата си част, освен онзи, на който се намира манастирът — спретната редица от каменни сгради близо до брега.