Оттук минава Гълфстрийм; климатът е суров, но не толкова, колкото би могло да се очаква от арктическите му координати. След Ганимед, Йо, Калисто и Титан тези лофотенски острови приличат на истински рай. На Ганимед няма тресавища с червени боровинки. Няма кръпки трева. Човек не би могъл да извлече духовна полза, ако потопи голите си ръце в някое от въглеродните езера на Титан, само бърза смърт. Капитанът е постъпил в манастира след последната си екскурзия до луните на Сатурн, оставяйки на Хю да пожъне сам славата от общия им подвиг. Връщайки се от Сатурн, той бе почувствал нужда да… може би да избяга от компанията на другите хора? Не, не точно да избяга, но определено да се отдръпне от тях, да отиде на някое тихо място, където да размисли върху нещата, които бе видял и научил, върху изобилието от живи твари на места като Титан и Йо, върху упоритостта на живота пред лицето на възможно най-враждебни условия. Какво означаваше тази упоритост, ако въобще означаваше нещо? Що за тиктакащ механизъм беше тази вселена и какви сили я задвижваха? Всъщност не се залъгваше, че ще открие отговорите на тези въпроси; не беше и съвсем сигурен, че именно отговори търси. Просто искаше да зададе въпросите отново и отново и да открие, може би, някакъв модел на значение, който по-скоро да ги свързва, отколкото да им „отговаря“. Лофотен беше там, на негово разположение; Лофотен изведнъж бе станал неустоим. Така че той отиде в Лофотен — самият той беше скандинавец и винаги бе знаел за това място; да отиде там, бе като да се върне у дома, и дори повече — и остана в Лофотен, слизаше до брега на леденото море да прочисти ума си чрез изтръпналите си от студ ръце, докато накрая мисията на звездния кораб не го призова обратно в света на хората и той не осъзна, че трябва да продължи напред по пътя си.
Абатът го беше разбрал дори преди него.
— Дошъл съм да помоля за разрешение да си тръгна — беше казал той и абатът, с усмивка хладна и далечна като светлината на галактиките по края на вселената, беше отвърнал:
— Да, настана време да ни отведеш при звездите, нали така?
Хю казва:
— Ще се спуснем да й хвърлим един поглед, нали? — А после, когато капитанът продължава да мълчи, добавя: — Нали?
„Вотан“ отново е извършил успешно скока от извънпространството, Джулия е приключила с необходимите маневри по убиване на скоростта и сега звездният кораб виси в орбита на два милиона километра над втората планета от тази безименна слънчева система със звезда от тип K. В продължение на три дни са изучавали характеристиките на планетата с помощта на корабните уреди. Сега Хю и капитанът я гледат — пухкава сиво-бяла сфера, увиснала в центъра на илюминатора. Кръгъл покров от дебели облаци и планета, която се крие под тях.
Що за планета обаче?
— Трябва да се спуснем и да я огледаме, какво ще кажеш? — пита Хю. Нотка на отчаяние се е промъкнала в гласа му. Днес капитанът е дори по-непроницаем от обикновено, чувствата му са скрити зад плътен параван също като повърхността на планетата, която виждат през илюминатора.
Предварителните изчисления на Хеспър отново като по чудо са се потвърдили от директното сканиране с уредите. Оказало се е, че Планета B е с малко по-голям диаметър от земния, но гравитацията й почти не се различава, а атмосферният й състав е от двайсет и два процента кислород, седемдесет цяло и пет процента азот и четири и половина процента водни пари, което е доста, заедно с едно и седемдесет и пет процента въглероден диоксид, което определено е в повече, но не прекалено, и смес от по-малки количества метан и различни инертни газове. Това навежда на мисълта за влажен тропически климат и уредите наистина отчитат, че средната температура на планетата варира с не повече от един градус от полюс до полюс — навсякъде е еднакво горещо, средно четиридесет и пет градуса по Целзий. Свят-джунгла. Изобилна растителност, която фотосинтезира като луда въпросното количество въглероден диоксид. Добрият стар мезозой ги чака там долу.