Капитанът се взира внимателно със синьо-зелената повърхност на екрана. Точки гореща цикламена светлина — цикламеното показва температура различна от температурата на гъсто преплетените лиани — бавно се движат през дългите тъмни линии, които са определили като тунели.
— Колко са големи според теб? — пита той.
Хю свива рамене.
— Двайсет метра дълги? Петдесет? Големи са, във всеки случай. Много големи. Не мисля, че си имаме работа с цивилизация, братко, но май все пак имаме нещо.
— Което изисква проучване.
— Абсолютно.
Хю се ухилва широко. За разлика от капитана. Въпреки това са се разбрали. Ще бъдат безсрамни. Безотговорни дори. Това е непотребен свят. Но те искат да видят какво има там долу и ще го направят. Заслужили са си правото. Любопитството трябва да бъде задоволено. А и — кой знае? — може би дори ще успеят да отговорят на някои въпроси, които трябва да намерят своя отговор, преди експедицията да продължи към следващата си цел.
Следователно, на пътешествениците е съобщено, че според получените данни кацането е желателно — без подробности защо се е стигнало до такова заключение, — и по тази причина кацане ще бъде осъществено, и че Хю и капитанът ще бъдат единствените членове на екипа по кацането, и Хю отново се захваща да подготви една от сондите за пилотирано пътуване. И ако някой на борда на „Вотан“ смята, че капитанът непразно излага на риск двама от най-ценните членове на експедицията, то този някой не споделя мнението си с никой друг.
Хю намига наляво и надясно и вдига победоносно палци, докато двамата с капитана се настаняват в ускорителните кресла. Много време е минало, откакто двамата са участвали заедно в изследователска мисия.
— Е, братле, ще скачаме ли? — пита Хю.
— Когато кажеш, Хю. На борда на този кораб ти си капитанът. Ти взимаш решенията.
— Да. Да. — Хю прехвърля малкия съд под командването на главния корабен компютър, корабът-майка поема управлението и плавно изхвърля сондата от товарната палуба. Когато са се отдалечили на безопасно разстояние от „Вотан“, сондата включва собствената си тяга и започва да се спуска от орбита.
Паякоподобната, несиметрична, тромава форма на „Вотан“ бързо се смалява зад тях. Облачното лице на Планета B се разширява с шеметна бързина.
Ето че вече са вътре в облачния слой, чийто състав, както вече бе определено, няма нищо общо с призрачния покров от сярна киселина, който обгръща Венера, а си е най-обикновена и изобилна вода с малко въглероден диоксид, най-обикновени облаци, много гъсти, но химически безвредни. Минават през облачния слой и се озовават сред проливен дъжд, планетарен потоп с изключителна интензивност. Дъждът се лее като из ведро около тях, гъст, някак злобен дъжд. Сега разбират къде са океаните на този свят. Те са в постоянен кръговрат вътре в атмосферата, издигат се във формата на изпарения и падат под формата на дъжд и не спират и за миг, колкото да се съберат нейде на повърхността.
— Определено е гадно местенце, братле — обявява Хю, докато поема управлението от корабния компютър и търси някакво що-годе подходящо за кацане място.
Вече са достатъчно близо до земята, за да видят въпреки дъжда, че догадките им са били правилни и че планетата е изцяло погълната от огромна мрежа гигантски дървовидни лиани, на пръв поглед безкрайни, с диаметър на стволовете най-малко десет метра, а може и повече, лиани като полегнали дървета, които се пресичат, наслагват се едно връз друго и се преплитат, без никакво празно пространство помежду си.
Сонарът показва подземните тунели, които са забелязали от „Вотан“, да се провират между лианите на най-малка дълбочина от приблизително четиридесет метра, в посоки както хоризонтално, така и надолу, като на места се спускат на километър и повече. Под зоната с тунелите лежи нещо, което прилича на огромна, солидна, гъбеста маса, дебела стотици километри, от която изглежда започват всички лиани. Това явно е материята-майка, живата структура на целия гигантски организъм — защото бързо им става ясно, че Планета B е обитавана от един огромен растителен организъм, а именно гъбестата подземна маса, от която израства всичко останало. А под нея лежи каменната подструктура на планетата, скритата сърцевина от базалт.
Къде да кацнат? Няма открити места, няма поляни, нито равнини.
Хю изхвърля малко реактивна маса, за да създаде равно пространство, като накланя леко сондата и подпалва горните ръбове на няколко лиани, докато под тях не се открива задоволително равна зона за кацане. Няма никаква реакция от съседните лиани. Не се сгърчват, не помръдват дори — не дават и най-малкия признак, че посегателството на Хю върху този съвсем малък участък от планетарната флора е причинило някакво недоволство, още по-малко ответни действия.