Хю приземява успешно сондата. Изчаква я, докато се стабилизира. Площадката, която е създал с подръчни средства, не е съвсем равна.
— Започваме тестовете — уведомява Хю капитана, без нужда.
Извършват всички предписани предварителни тестове, проверяват това и онова, киселинното съдържание на дъжда, възможни атмосферни токсини и други такива. Не че възнамеряват да дишат тукашната атмосфера без пречиствателната система на шлемовете си, не и на чужд свят, който очевидно е безперспективен като място, където човешките същества биха намерили щастието си. Наясно са обаче, че извънземната химия може да осигури неприятни изненади дори за изследователи със скафандри. Така че вземат необходимите предпазни мерки.
Дъждът се лее неуморно. Обстрелва външната обшивка на малкия кораб с трилион миниатюрни сачми.
— На Планета A — отбелязва Хю — на този етап вече се чувствах странно. Започна да ми се гади още преди да изляза от сондата.
— А сега?
— Нищо особено. Ти?
— Също.
— Да видим как ще е навън, какво ще кажеш?
Излизането им от сондата е съпроводено с известен комизъм. Капитанът, който вече е дал да се разбере, че гледа на Хю като на шеф на малкия им екип, му кимва в знак, че му отстъпва правото пръв да стъпи на тази планета. Хю обаче, който вече е имал възможността пръв да стъпи на извънземен свят, няма нищо против да предостави честта на капитана и му връща жеста. Разбира се, съществува възможността първият, излязъл от кораба, да понесе някакъв неприятен удар, но всеки от двамата, воден от уважението си към другия, надълго и нашироко дава да се разбере, че такъв един страх определено не се крие зад предложението му, в никакъв случай. Любезността е единствената причина.
— Хайде, излизай — най-накрая казва с раздразнение капитанът.
— Добре де. Щом така искаш.
Хю се промъква през люка и внимателно стъпва на овъглената, все още димяща повърхност на площадката за кацане, която сам е пригодил. Усеща как леко поддава под тежестта му. Не долавя никакви психически смущения.
— Дотук добре — обявява той.
Капитанът се присъединява към него. Двамата тръгват към края на разчистеното място, а после, само след миг колебание, едновременно стъпват върху горната повърхност на една необгорена лиана.
Като цяло неприятна повърхност. Големи, болнави на вид листа, синьо-черни и без стебла, надупчени от грозни мехури като циреи, растат направо от ствола на големи разстояния едно от друго. Избелели, червени ластари висят от ръбовете им като изкормени вътрешности. На голите места между листата стволовете на лианите имат отблъскваща лепкава текстура.
— Е? — пита Хю.
— Малко лепкаво, ако питаш мен.
— Питах за главата ти.
— Все още функционира, благодаря. А твоята?
— На Планета A вече бях готов да се разкрещя. Всъщност вече се бях разкрещял. Тук, изглежда, не е така. Което опровергава теорията на Джована, да се надяваме.
— Въпреки това мястото е гадно — казва капитанът.
— Направо отвратително. Върхът на гадорията. Да идем ли малко по-нататък, братле?
Все едно се движат под вода. По техни изчисления сега е обяд, средноголямото слънце свети точно над тях само на няколко десетки милиона километра и въпреки това ги обгръща дълбок полумрак. На небето има само едно място, което е малко по-светло на фона на плътната сива облачна покривка — там дебне слънцето, без съмнение. Дъждът, падащ на плътни пелени, е изключително депресиращ. Сигурно не е спирало да вали от милиони години. Водата удря неравната дървесна повърхност на огромните лиани и се просмуква в тесните цепнатини помежду им. Може би част от нея се процежда стотици километри надолу и се събира в джобове от невъобразима тъмнина по протежение на равното каменно ядро. Но в по-голямата си част потопът просто отскача обратно нагоре в процес на моментално изпарение. Навсякъде около себе си Хю и капитанът виждат тежки облаци водна пара да се издигат упорито през ожесточената вертикална канонада на дъжда.
Самите лиани представляват на практика непреодолима обвивка. Лежат една до друга като конците на колосален гоблен, понякога се застъпват, и всяка една се проточва сякаш безкрайно в двете посоки, навярно на десетки километри. В цепнатините помежду им трудно би се промушил и човешки пръст. Зеленикаво-цикламената им кора е здрава и в същото време се усеща като гума, която поддава едва доловимо под стъпките на двамата изследователи. Освен листата, по стволовете има и кашкави мъховидни израстъци, които ги покриват на неравни интервали, заедно с грапавите сиви кръпки на местния вариант на лишеите. Последните са меки като сирене, тези паразити или сакрофити, или симбиоти, или каквито са там, и правят повърхността хлъзгава, но са толкова нагъсто, че няма как да бъдат избегнати. Измежду тези различни израстъци се виждат множество големи овални тела, зеленикави на цвят и гладки на вид, разположени върху кората на лианите през четири-пет метра като войнство от немигащи очи — те изглежда изпълняват някаква важна функция по отношение на лианите, навярно са допълнителни инструменти, които подпомагат странните листа в какъвто там процес на фотосинтезиране извършват при тази оскъдна, подводна светлина.