— Забрави. Не мога. Зает съм — каза Родригес и смръкна храчката си навътре. Прозвуча отвратително.
— С клиниката ли? Остави. Това е капан.
— Зает съм.
— Това е капан. Ченгетата са я накарали да го каже. Слушай, точно в момента я следя — каза Кугли. — Имам нужда от помощта ти.
— Зает съм.
— Слушай ме…
— Обади ми се по-късно — сряза го Родригес и връзката прекъсна.
— Ало? — викна Кугли в слушалката, изумен, че Родригес му затвори. — Хей! — изкрещя той пак, протегна слушалката на клетъчния телефон и се втренчи в нея, после пак я доближи до ухото си и повтори: — Хей! — Но никой не отговори.
Макнийл паркира BMW-то. Кугли даде заден ход, опасявайки се, че може да му се наложи да я следи пеша. В съзнанието му се въртеше: Родригес затвори телефона! Клиниката! Капан!
Макнийл отиде на една автобусна спирка и зачака. Автобусна спирка? Тя му бе споменала, че на една от видеокасетите на Мелиса е заснет автобус. Родригес редовно използваше автобус. Всичко пак се връщаше към Родригес. Всичко в него отвращаваше Кугли.
Той отново опита пейджъра. Но този път клетъчният му телефон не звънна в отговор.
На спирката спря един автобус. Хората се качиха на него, а заедно с тях се качи и Стиви Макнийл.
Петдесет и осма глава
Когато Стиви седна срещу задната врата на градския автобус, тя мислено си представи кадъра от видеозаписа, на който огромният мъжага слиза от автобуса. Припомняше си всичко в цветове. Тя създаде цяла наука от това пътуване, отбелязвайки точните секунди, в които автобусът излиза от тунела и спира. Тя вярваше, че е попаднала на следа и искаше да изпробва хипотезата си, преди да занимава полицията с нея. За възбудата й, макар и несъзнателно допринасяше мисълта, че се е отървала от опашката си, като е напуснала телевизията през задния изход във времето, когато всички очакваха тя да бъде в ефир. Тя предполагаше, и съвсем правилно, че ако охранителите й си позволяват кратка почивка, за да хапнат или нещо такова, то това е през двата часа, когато обикновено е заета с новините. Въпреки че се радваше на сигурността, която й даваше присъствието им, тя предпочиташе независимостта си, особено в навечерието на това, което тя смяташе за най-голямото си откритие. По този начин тя можеше да запази момента, в който ще донесе новините за откритието си на Болд или Ла Моя, а още по-добре на двамата едновременно. Ако намереше нелегална фабрика или поне в общи линии квартала, където мъжът е слязъл от автобуса, това ще означава, че прави нещо реално, за да помогне на Мелиса.
Погледът й постоянно се спускаше към разпечатката, която държеше в скута си, към образа на големия тъмен мъж, който скриваше вратата на автобуса, към стълбовидните пушеци, които ясно се виждаха през прозорците на автобуса. Поглеждайки отново навън, тя умишлено замъгли погледа си, за да си спомни размития образ на разпечатката. Пак нищо. Нищо отвън дори не намекваше за фона, върху който Мелиса бе снимала. Стиви бе обхваната от притеснение, почувства, че е на ръба да се разплаче от поредната несполука. Мелиса имаше нужда от нея, а тя не се появяваше.
Автобусът спря на още една спирка. Мостът Фриймонт — същото място, от което й се наложи да се върне миналия път. Тя погледна разпечатката, а после нагоре. Очите й пареха, главата й бучеше от обида и мъка. Ах, само да знаеше Мелиса колко много държи на нея, колко много я обича! Може би тогава нещата щяха да са по-различни, може би самата Стиви щеше да се чувства по-различно. Тя никога не бе направила нищо, за да бъдат такива отношенията им. Сега дълбоко съжаляваше.
Но преди Стиви да се потопи в отчаянието си, в автобуса се качи Брайън Кугли.
Той тръгна между седалките решително, самоуверено, втренчил поглед директно в нея. За секунда я опари искра на страх. Откъде, по дяволите, се взе той? И какво искаше?
Седалката до нея бе свободна. В този момент тя би се радвала до нея да седи и най-смрадливият скитник. В очите на Кугли се четеше решителност, показваща, че нищо не би го спряло да седне на това място. Автобусът тръгна, Кугли седна до нея и погледна право пред себе си.
— Разбрах играта ви — каза той, все още загледан в предната част на автобуса. — Имам си портативно телевизорче — обясни той, — съвсем мъничко. Нося го навсякъде, където ходя. Пристрастен съм към новините, може да се каже.