— Казвай какво намерихте вътре, Дикси — каза Болд.
— Стомашното съдържание е сравнително непокътнато. Намерихме много органичен материал за изследване.
Болд вече се чудеше дали не си губи времето.
Диксън продължи:
— Хрумна ли на някого от твоите брилянтни следователи, че тези хора държат заключени около сто жени да шият за тях ватени пуловери за десет цента на ден, но все пак трябва да ги хранят с нещо. — Той широко се усмихна. — Аха! Виждам, че не е! Това явно го бяхте пропуснали, нали? И така, седя си тука, заключен сред мъртъвци — мъртви доказателства, мъртви свидетели, и ми хрумва това, което е очевидно: тези жени трябва да се хранят. И тази жена, Джил Доу, се е хранела. И не само че се е хранела, но е яла някакъв корен, ядлива грудка, подобна на нашия праз. Освен това очевидно е консумирала кафяв ориз, но вас ви интересува точно този праз, точно този праз е най-доброто доказателство, което имате по случая. Той е азиатски и не се продава в никой супермаркет, ако се вярва на няколкото телефонни обаждания, които направихме. Дори един не можем да намерим за сравнение.
— Азиатските пазари — измърмори Болд, смаян от информацията.
Ла Моя мислеше за същото.
— Мама Лу е кралицата на азиатските пазари. Искате ли да се обзаложим, че тя осигурява храната за тези хора? Затова знае толкова много за случая и все пак не се чувства директно замесена и не се страхува от нас.
— Скромна бизнесдама — прошепна Болд. — Непрекъснато ми го натъртваше.
Шестдесет и втора глава
— Госпожо Макнийл, Рой се обажда.
Гласът в клетъчния телефон й прозвуча познат, но не можа да се сети кой е. Точно в момента Стиви повече се интересуваше от сладоледа, който й бяха донесли в хотелската стая, отколкото от телефонното обаждане.
— Рой?
— От трафика — представи се човека.
Наричаха го Рой Чопъра. Правеше репортажи за движението в пиковите часове. Както за сутрешните новини, така и за новините „Четири в пет“. Когато се сети кой е, вече успя да свърже гласа с образа му.
— Да, Рой.
— От телевизията ми дадоха номера на клетъчния ви телефон. Надявам се нямате нищо против. Предположих, че ще искате да чуете това.
— Кое?
Тя се облегна на дивана и отмести сладоледа настрани, сърцето й заби усилено. За какво ли се обаждаше момчето от трафика?
— Един мой приятел, Сам Хейбър работи за „Седем“.
Той имаше предвид канал „Седем“. Конкуренцията.
Новината вече не й харесваше.
— Той е техният Чопър. Да. Сам е по поддръжката. Освен това наглася и апаратурата. Обади ми се да отмени плаването, което бяхме запланували, защото от „Седем“ са казали да нагласи в птицата някакви високотехнологични ултрачервени джаджи, което имало нещо общо с дебнене на кораб отвисоко. Говорим за тази вечер. Той подслушал, че единият от хората с апаратурата говори нещо за това как щели да ни изпреварят с нашата история, и че ченгетата са задавали всякакви въпроси на пристанищните власти. Реших, че трябва да знаете.
— Кораб? — повтори тя, нахвърляйки си бележки на бяла ленена салфетка. — Нашата история.
— Да, искат да изпреварят нашата история.
— Знаеш ли нещо за тази апаратура?
— Само, че не е стандартно производство. Свръхчувствителна към инфрачервените лъчи. Сам каза, че някакъв професор от университета я е инсталирал. Наложило им се да боядисат в черно хангара и дори да дръпнат капачката на лещите, за да изпробвал апаратурата — толкова е чувствителна. Дневната светлина би я изпепелила. Този тип се разкрещял на Сам, задето отворил вратата, заради светлината. Изгонил Сам, казвам ви го. Ако не беше, може би Сам нямаше да ми каже. Сам си е такъв, не обича някой да му крещи, нали разбирате?
— Те дебнат кораб с контейнери — предположи тя. — Има ли някакъв начин да им попречим?
— А папата сере ли в гората? — отвърна пилотът на хеликоптер.
— Подготви птицата.
— Докато си говорехме, трябва да са й сипали гориво.
Стиви смяташе да затвори телефона, но се сети, че трябва да измисли някакъв начин, за да се отърве от различните видове охранители и наблюдатели.
— Рой — каза тя, — в центъра на града има ли някоя сграда, на чийто покрив да кацнеш?
— Можете ли да отидете на Кълъмбия на Първа морска?
— Дай ми номер, на който да ти се обадя — каза тя, — ще ти звънна оттам.
Шестдесет и трета глава