— Това обичайно ли е?
— Да, разбира се, случва се.
— Но не е в реда на нещата, нали? — настоя Болд.
— Слушайте, момчета, сигурно си мислите, че ако ни дишате във врата, ще приемаме нещата малко по-сериозно, нали? Аз пък ще ви кажа, че всичко, което можете да ни кажете, вече се е случвало тук: пожари, експлозии, сблъсъци, каквото искате. Ако някъде има повреда в апаратурата, която заплашва да забави трафика или да причини задръстване, ние направо се радваме, ако можем да разкараме този кораб извън коридорите.
— „Ес Ес Хана“ е спирал в Хонконг — провери Болд.
— Да, и трите, „Ес Ес Хана“, „Зефер“ и „Данске“, точно както ви уведомихме. — Той посочи малка точица на екрана, под която имаше шестцифрен номер. — „Ес Ес Хана“ е първи, който влиза в системата. Тази година неговият номер е шест хиляди четиристотин и дванайсет. Той прави всичко по правилника, нямаме оплакване от него. Има някои капитани, които са истински задници, повярвайте ми. Раздвоено съзнание ли имат, не знам. Щом „Ес Ес Хана“ иска да излезе от коридора, да го направи, нямаме нищо против.
— Но това е контейнеровоз.
— Точно така.
— И като излезе от коридора, после какво? — попита Болд.
— Честно ли да ви отговоря? Нас ни интересуват само коридорите. Ние трябва да се грижим трафикът да върви. Във всяка друга нощ въобще нямаше да му обръщаме внимание, след като е намалил скорост, бил е поет от влекача и се е махнал от пътя ни.
— Но нали го има на екрана — припомни Болд.
— Разбира се, че го има на екрана. Но след като вече не ни пречи, той не ни интересува. Ясно ли е?
— Ами ако направи непредвидена спирка? Вие можете ли да го засечете?
— Защо му е, по дяволите, да прави непредвидени спирки? — попита човекът.
— Трябва ми точното му местонахождение. Дори ако можете да намерите GPS-a му.
— Бързо се учите — явно впечатлен, каза мъжът. Той взе лист хартия и надраска поредица от цифри. Беше свикнал да работи на тъмно като прилеп. Болд нищо не виждаше.
Когато слабите, но все пак различими светлини на „Ес Ес Хана“, скупчени на иначе тъмния фон, се появиха пред очите на пилота на хеликоптера, той зави наляво, от което пътниците за секунда се почувстваха в безтегловност.
— Ето ги — каза той уверено.
Хеликоптерът на Канал 7, който от време на време засичаха с радара, сега за пръв път се виждаше като групичка премигващи светлинки. Пилотът смело обърна хеликоптера около опашката му, за да получи по-добра видимост и пусна машината си да лети в дъжда надолу и надясно като хвърчило, отдадено на вятъра.
Стиви изпита неприятното усещане за пропадане.
— Те могат ли да ни видят? — попита тя в слушалките си. — От кораба не бива да ни виждат! Ако ни видят, ще ги сплашим.
Техникът на Кей Ес Ти Ви, който бе заредил задната част на хеликоптера с апаратура, каза:
— Хванах сигнала им. — Той подаде на Стиви малък цветен екран с размера на тефтерче, само с една жица закачена към него.
На миниатюрния монитор Стиви различи формата на кораб като колаж от всички цветове на дъгата. Жълто-оранжевата диря след него бе като запалено книжно ветрило. От притеснение не можа да гледа дълго екрана. Под нея корабът ставаше все по-голям, прерасна в нещо огромно и заплашително.
Дъждът валеше все по-силно, таванът от гъсти облаци се срути, и дъждът се изсипа като водна струя по тръба. Натоварен до крайност, „Ес Ес Хана“ возеше хиляда и двеста контейнера с размера на железопътни вагони. Натрупани по пет един върху друг на палубата, няколкостотин от тях бяха вързани с верига, само едно звено от която беше дебело колкото човешки крак. Контейнерите се извисяваха на двайсет и пет метра над палубата. Корабът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се катурне.
Техникът предупреди:
— Готвят се да излязат в ефир, иначе нямаше да показват гледки.
— Можем ли да минем между тях и кораба, без да ни видят? — попита Стиви пилота.
— Не и с включени светлини — каза той, щракна ключето и те потънаха в тъмнина. Никакво осветление.
— Това законно ли е? — попита тя.
— Не, да му се не види.
— Могат ли да ви отнемат разрешителното заради това?
— Да, да му се не види.
— Опасно ли е?
Хеликоптерът се гмурна под другия толкова бързо, че Стиви посегна да се хване някъде.
— Зависи — отвърна пилота, крещейки в микрофона.
— От какво? — нервно попита тя.