Заповяда да му доведат тези двамата в стаята за разпити. Въпреки че азиатските гангстери са известни с отказа си да говорят, Болд вярваше, че заплахата да им бъде предявено обвинение за множество убийства, което влече смъртно наказание, ще им развърже езиците.
Радиотрафикът отново грабна вниманието на Болд. Наблюдаваният от Браун се връщаше към Диленси авеню, а през това време Хайман докладва, че двамата, които се занимаваха с крана, са напуснали техниката и хукнали към оградата. В същото време се включи и радиоколата, която съобщи, че започва лудо преследване и има нужда от помощ. Гангстерите се оказаха достатъчно хитри, за да се пръснат в различни посоки и по такъв начин да отслабят силите на полицията. Една пресечка преди Диленси авеню, точно когато Болд зави зад ъгъла, една тъмна фигура претича пред фаровете му и той инстинктивно скочи на спирачките. С крайчето на окото си той зърна и Хайман, който пък тичаше в обратната посока. Болд чу сирената на другата патрулна кола да заглъхва и ясно различи стрелба. Мразеше този звук.
Болд изскочи от шевролета си и хукна след сянката, която тичаше бързо и сви надолу по алеята. Болд я последва. Зад гърба му патрулна кола бе притиснала една от гангстерските коли и започна стрелба. Приливът на адреналин притъпи чувството му за време. Бе извадил пистолета си. Стискаше го с дясната ръка. Тази сянка отпред, току-що свила зад ъгъла, бе всичко, което имаше значение. Сирените виеха в далечината като някакъв допълнителен фон, допринасящ за атмосферата. Болд нямаше крака, нито дробове, а само стръв да преследва целта си. Той извика предупреждение, което отекна в тухлите и асфалта.
Сянката бе на момче, което сви зад ъгъла. Болд чу собствените си подметки да шляпат по мокрия асфалт. Далеч зад гърба му отекваше стрелба. Той сви зад същия ъгъл и внезапно спря. Задънена улица. Тухлени блокове от двете страни. Бетонена стена на сграда отпред. Отляво — метален контейнер за боклук и някакви стари захвърлени мебели. Отдясно — лабиринт от черни чували с боклук. Алеята беше около двайсетина метра. Пожарната стълба от ковано желязо беше празна. Сирените приближаваха.
Болд разбра, че ще трябва да се справи сам със ситуацията. Прониза го мисълта за Майлс и Сара и за това, колко време им дължи и през колко години все още им предстоеше да минат. Помисли си, през колко неща е минал заедно с Лиз и колко далеч са стигнали. Той се шмугна наляво, притисна рамото си в студената тухлена стена, дясната му ръка стискаше пистолета. Замириса му на урина, евтина бира, боклук и нафта. В далечината се чуваше престрелката като от съседския телевизор през стената.
— Полиция! — обяви той строго, добре осъзнавайки, че този възглас прави от него мишена, особено както беше застанал на открито в края на улицата.
Въздухът изведнъж стана невероятно неподвижен. Далечните сирени останаха зад него като звукова завеса. Всичко друго бе тишина и биенето на собственото му сърце. Пот изби по челото му. Устата му пресъхна. Бе прекарал целия си живот в този град и нямаше никакво намерение да умре точно тук. Видя разровените гробове в Хилтоп. Те сякаш го викаха. Цялата хитра политика изведнъж се сведе до това. Ето я истинската полицейска работа. Ето го моментът, в който нищо друго няма значение, само упоритото тиктакане на секундите, всяка от които струва колкото цял живот. Изпитваше истински, животински страх.
— Имаме две възможности — съобщи Болд, защото не искаше да се забърква в стрелба, — едната е да дойдеш насам с вдигнати ръце. Другата е да дойдеш насам с краката напред. Друго няма. Чуваш ли тези сирени? Мислиш ли, че няколко млади полицайчета с горещи глави, жадуващи да изпробват пушкалата си, много ще ти оправят положението? Чуй ме! Аз съм единственият ти шанс да се измъкнеш оттук жив.
Тишина. Да имаше поне някое грухтене, поне някоя ругатня, можеше да започнат диалог. Той си пое дълбоко въздух. Опитваше се да отгатне какво има зад железния контейнер за боклуци или зад купчината чували отдясно. Бавно тръгна напред, като погледът му скачаше ту към контейнера, ту към купчината, ту пак към контейнера, ту пак към купчината. Всяка по-тъмна сянка придобиваше във въображението му човешка форма. Играта не му харесваше. Искаше да се обърне и да си тръгне. Момчето можеше да е навсякъде и най-вече на някое място, за което Болд да не се е сетил. Искаше му се да го убеди с думи да излезе. Опасяваше се, че няма да стане.